Човекът със сините кръгове
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9789545297229
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Човекът със сините кръгове». Краткое содержание книги:
— А Матилд?
— Ако не беше тя, още щях да чакам Месията на „Сансие-Добантон“. Добре ми е с нея. Бих направила много неща, за да се харесам на Матилд.
Адамсберг не се опитваше да се ориентира в тези противоречиви изявления. Матилд му беше казала, че Клеманс е способна да казва „синьо“ в продължение на час и „червено“ през следващия, както и да си преизмисли живота според събеседника си. Човек би трябвало да притежава мъжеството да слуша Клеманс в продължение на месеци, за да я схване малко по-ясно. Или да е психиатър. Ама не, твърде късно би било. Всичко изглеждаше твърде късно за Клеманс, това беше очевидно. Само че Адамсберг не успяваше да изпита и най-малкото съчувствие. Може би Клеманс беше мила, може би, но не предразполагаше към състрадание, и комисарят се питаше как й беше хрумнало на Матилд да я настани в „Бодливката“ и да я наеме на работа. Добрият човек, добър в буквалния смисъл на думата, беше Матилд. Властна и заядлива, но разяждана от великодушие. Великодушие яростно у Матилд, нежно у Камий. Данглар май не мислеше така за Матилд.
— Матилд има ли деца?
— Дъщеря, господине. Красавица. Да ви покажа ли нейна снимка?
Клеманс внезапно заприлича на светска дама и започна да се държи с подобаващо уважение към госта си. Сега може би трябваше да вземе това, за което бе дошъл, преди поредния обрат в поведението й.
— В никакъв случай — каза Адамсберг. — А приятеля й философа познавате ли го?
— Много въпроси задавате, господине. Надявам се това да не навреди на Матилд.
— Няма да й навреди, дори напротив. Стига да си остане между нас.
Адамсберг не си падаше по този вид полицейски хитрости, но нямаше как да ги избегне. Поради което ги рецитираше като таблицата за умножението, за да ги отхвърли по-бързо.
— Вече два пъти го срещах — гордо каза Клеманс, дърпайки от цигарата си. — Той написа това…
Изплю малко тютюн, порови из библиотеката и подаде на Адамсберг дебел том: „Субективните зони на съзнанието“ от Реал Лувнел. Реал, канадско име. Адамсберг се запита дали това име не му говори нещо. Никакъв спомен не изплува от паметта му, дори смътен.
— Бил е лекар — уточни Клеманс през зъби. — Изглежда, че е истински мозък, сериозно. Не знам дали можете да се мерите с него. Не че искам да ви обидя, но трябва доста да се помъчиш, за да го разбереш. Матилд успява. Освен това знам, че живее сам с дванайсет лабрадора. У тях сигурно вони. Исусе.
Клеманс вече не се държеше възпитано. Толкоз й беше. Сега отново се правеше на кварталната идиотка. Внезапно попита:
— А при вас как е, интересен ли ви е човекът с кръговете? Правите ли нещо от живота си? Или и вие нямате никаква перспектива като всички останали?
Тази старица накрая щеше да го притесни. Не че въпросите й го смущаваха — бяха най-обикновени въпроси. Обаче дрехите, устните, които не се разтваряха, ръцете, облечени с ръкавици, за да не цапат диапозитивите, папагалското дрънкане — всичко това не му беше никак приятно. Нека добрата Матилд да се оправя с Клеманс. Той нямаше желание да й се меси. Получил си бе информацията и повече нямаше работа тук. Поради което се измъкна заднешком, мърморейки някакви любезности, колкото да не я обиди.
Без да бърза, Адамсберг намери адреса и телефонния номер на Реал Лувнел. Кресливият глас на свръхвъзбуден мъж му отговори, че приема да се видят същия следобед.
У Реал Лувнел наистина вонеше на кучета. Самият той не спираше да мърда и беше толкова неспособен да седи мирно на стола си, че Адамсберг се запита как успява изобщо да напише нещо. По-късно научи, че Лувнел диктува книгите си. Докато охотно отговаряше на въпросите на Адамсберг, Лувнел вършеше още десет други неща — изпразваше пепелника, подреждаше книжа в една кошница, секнеше се, подсвиркваше на едно от кучетата, потропваше по пианото, затягаше си колана, сядаше, ставаше, затваряше прозореца, прекарваше ръка по креслото. Дори муха не би могла да проследи действията му. Да не говорим за Адамсберг. Нагаждайки се доколкото може към тази трепетна природа, комисарят се опитваше да запамети информацията, която избликваше от извънредно сложните фрази на Лувнел, като правеше истинско усилие да не се разсейва от гледката на човека, чийто лик красеше всички стени, както и от стотиците закарфичени за стените снимки на малки лабрадорчета или на голи момченца. Чуваше Лувнел да разправя, че Матилд щяла да бъде още по-велика и по-задълбочена, ако поривите й не я отклонявали от първоначалните й проекти, че двамата се познавали от университета, че във „Вкусния бульон“ била абсолютно пияна, че разбунила клиентите с приказките си, като казала, че човекът с кръговете и тя били страхотни приятели, направо като дупе и гащи, и че никой освен тя и той не разбирал „метафоричното възраждане на тротоарите като ново научно поле“. Казала също, че виното е добро и че искала още, че била посветила на човека с кръговете последната си книга, че самоличността му не била никаква мистерия за нея, но че мъчителното съществуване на този мъж ще остане нейна тайна, неин „матилдеизъм“. Като „езотеризъм“. „Матилдеизъм“ е нещо, което не се споделя с никого и което всъщност не представлява обективен интерес.