Човекът със сините кръгове

— Вас.

— Искахте да видите как изглеждам, след като във вестниците обявиха назначението ми? Обикновено любопитство?

— Не, естествено, че не — каза Матилд.

— Или искахте да си говорим за човека с кръговете, както предполага Данглар?

— Не е и това. Ако не бях видяла вестникарските изрезки под крака на лампата ви, нямаше и да се сетя за него. Можете и да не ми вярвате сега, когато знаете колко добре умея да лъжа.

Адамсберг поклати глава. Не се чувстваше комфортно.

— Просто бях получила писмо — подхвана Матилд. — „Разбрах, че Жан-Батист е назначен в Париж. Моля те, иди виж.“ Е, дойдох да видя, естествено. Нищо не е случайно в живота, както ви е известно.

Матилд пушеше и се усмихваше. Добре се забавляваше. Страхотен транш си уреждаше.

— Доизкажете се, госпожо Форестие. Писмо от кого? За кого говорим?

Матилд стана и продължи да се усмихва.

— От нашата красива пътешественичка. По-нежна от мен, по-дива, не чак толкова развратна и не толкова откачена. Дъщеря ми. Камий, моята дъщеря. Но за едно бяхте прав, Адамсберг — Ричард III е мъртъв.

Адамсберг не можеше да каже дали след това Матилд си тръгна веднага, или малко по-късно. Колкото и равнодушен да бе в момента, в главата му отекваше едно-единствено нещо — жива. Камий е жива. Малката му любима е кой знае къде и се обича с кой знае кого, но диша, Камий, с упоритото чело, чипия нос, нежните устни, с мъдростта и лекомислието си, със силуета си — жива.

Едва по-късно, докато вървеше по улицата на път за вкъщи — за тази вечер бе наредил да се наблюдават метростанциите „Сен Жорж“ и „Пигал“, предчувствайки, че това няма да даде нищо — едва по-късно осъзна какво точно е научил. Камий е дъщеря на Матилд Форестие. Разбира се. Същата склонност към мистификации като у Матилд, нямаше смисъл да проверява. Същият профил — такова нещо не се произвежда серийно.

Нищо случайно няма. Някъде на планетата малката му любима бе прочела френски вестник, научила за назначението му и писала на майка си. Може би й пишеше често. Може би дори двете често се виждаха. При случай Матилд нищо чудно да организираше научните си експедиции така, че да са близо до местоживеенето на дъщеря й. Със сигурност го правеше. Достатъчно бе да узнае къде се е подвизавала Матилд през последните години, за да разбере къде се е разхождала Камий. Значи е бил прав. Пътешествала е, изгубена, неуловима. Неуловима. Наясно беше. Никога вече нямаше да я улови. Но тя бе пожелала да знае какво става с него. Не се беше стопил в ума й като восък. Впрочем в това никога не се бе съмнявал. Не че се смяташе за незабравим. Но чувстваше, че някакво парченце от него се е забило като камъче на дъното на Камий и поне мъничко й натежава. Не можеше и да бъде другояче. Така трябваше да е. Колкото и безполезна да беше любовта човешка, колкото и нелюбезно да бе настроен през този ден, Адамсберг не можеше да признае, че от тази любов не е останала нито една намагнетизирана частица в тялото на Камий. Точно както бе сигурен, макар да не мислеше често за това, че няма да позволи съществуването на Камий да се разсее напълно в него, макар да не знаеше защо, след като не разсъждаваше по въпроса.