Човекът със сините кръгове

— Виждате ли — обърна се Адамсберг към Матилд. — Информацията се разпространява бързо. Стига дори до тези, които не могат да четат. Какво каза клиентът във фоайето?

— Нещо като: „Великата морска дама пак се е развилняла! Хванала се е с лудия със сините кръгове!“. Само това узнах. Не беше нещо особено.

— Защо си признавате така охотно, че сте били в течение? Това може да ви причини неприятности. Знаете, че положението ви не е съвсем ясно. Нанесли сте се у Матилд най-случайно и нямате алиби за нощта на убийството.

— И това ли знаете?

— Разбира се. Данглар си гледа добре работата.

— Ако не си бях признал сам, щяхте да се поинтересувате и да научите. По-добре да си спестя неудобството да ме хванете в лъжа, нали?

Устните на Рейер се бяха разтеглили в злата усмивка, която сякаш искаше да сдъвче цялата вселена.

— Само че — додаде той — аз не знаех, че жената, която ме заговори в кафенето на улица „Сен Жак“, е госпожа Форестие. По-късно направих връзката.

— Да — рече Адамсберг, — вече ми казахте това.

— Вие също се повтаряте.

— Винаги е така в някои моменти от разследването — повтаряме се. Журналистите наричат това „тъпчене на едно място“.

— Втора и трета фаза — въздъхна Матилд.

— А после изведнъж нещата се ускоряват, не остава време дори да си поговориш.

— Първа фаза — обади се пак Матилд.

— Права сте, Матилд — потвърди Адамсберг, като я погледна. — И с живота е така. Ту едва се влачи, ту се разтърчава.

— Банална мисъл — изръмжа Шарл.

— Аз често казвам банални неща — каза Адамсберг. — Повтарям се, изричам очевидни истини, изобщо разочаровам хората. На вас никога ли не ви се случва, господин Рейер?

— Опитвам се да го избегна — каза слепият. — Мразя обикновените разговори.

— Аз не — каза Адамсберг. — На мен ми е все едно.

— Хайде стига — намеси се Матилд. — Не обичам, когато комисарят захване да говори така. Доникъде няма да стигнем. Предпочитам да изчакам нещата да се разтърчат, господин комисар, та светлината да се върне в очите ви.

— Банална мисъл — каза Адамсберг.

— Точно така. Навлезе ли в областта на сантиментално поетичните метафори, Матилд е способна на всякакви ужасии — каза Рейер. — По начин, различен от вашия.

— Свършихте ли? Можем ли да си вървим? — попита Матилд. — И двамата ме дразните. Също по различен начин.

Адамсберг махна с ръка, усмихна се и се озова сам.

Защо Шарл Рейер бе сметнал за нужно да уточни: „Само това узнах“?

Защото бе узнал повече. Защо бе признал тази частица от истината? За да предотврати всяко последващо разследване.

И значи Адамсберг се обади в хотел „Великите мъже“. Момчето на рецепцията си спомняше за вестника на Пети район и за думите на клиента. На слепия клиент, разбира се. Как би забравил такъв слепец?