Човекът със сините кръгове

Определи среща на Данглар и Конти на улица „Сен Жак“. Намачканата магнетофонна лента приличаше на купчина черва, изложени на сутрешното слънце в средата на големия кръг, този път очертан наведнъж. Данглар — дълъг, уморен, с почти руси, отметнати назад коси — го гледаше как се приближава. Неизвестно защо — дали заради уморения си вид, или заради изражението си на победен мислител, неспособен да отговори на съдбовните въпроси на човечеството, или заради начина, по който сгъваше и разгъваше голямото си неутолено и примирено тяло — но тази сутрин Данглар изглеждаше трогателен. Адамсберг изпитваше желание да му каже още веднъж, че го харесва, наистина. Понякога той с голяма лекота правеше кратки сантиментални изявления, които смущаваха другите поради непривичното си за възрастни хора простодушие. Нерядко казваше на някого, че е красив, дори да не беше вярно и колкото и дълъг да бе периодът на безразличие, през който преминаваше.

В момента Данглар — в безупречен костюм и с ум, обсебен от някаква тайна грижа — стоеше, облегнат на една кола, и подрънкваше с монетите в джоба на панталона си. Финансови затруднения, помисли си Адамсберг. Данглар му бе признал за четири от децата си, но Адамсберг бе дочул от колеги, че всъщност са пет, че всички те живеят в три стаи и разчитат само на заплатата на своя безграничен баща. Но никой не съжаляваше Данглар и Адамсберг не правеше изключение. Немислимо бе да съжаляваш подобен тип. Доколкото очевадната му интелигентност образуваше около му зона с радиус от два метра, в която всички внимаваха какво говорят, Данглар предизвикваше желание по-скоро за предпазливо наблюдение, отколкото за жестове на подкрепа. Адамсберг се питаше дали „моят приятел философът“, на когото Матилд непрекъснато се позоваваше, за да се опише, поражда подобна зона и с каква амплитуда. Приятелят философ явно знаеше немалко за Матилд. Може би беше присъствал на вечерята във „Вкусния бульон“. Да научи името му, адреса му, да отиде да го види, да го разпита — малка сенчеста полицейска маневра от онези, по които Адамсберг не си падаше особено, но този път изпитваше желание да изпълни лично.

— Имаме свидетел — каза Данглар. — Беше вече в управлението, когато тръгнах. Чака ме, за да даде пълни показания.

— Какво е видял?

— Към дванайсет без десет е видял дребен слаб мъж, който го е задминал тичешком. Сетил се за него, като чул новината по радиото сутринта. Описа възрастен мъж, мършав, бърз и плешив, с чанта под мишница.

— И толкова?

— Сторило му се, че след него остава лека миризма на оцет.

— На оцет? Не на гнила ябълка?

— Не. На оцет.

Настроението на Данглар се беше подобрило.