Човекът със сините кръгове

Във всеки случай излизаше, че човекът със синия тебешир не безпокои никого. Но Адамсберг не се интересуваше дали го подкрепят, или не в безпокойствата му. Те засягаха само него. Така че остави Лувнел на неконтролируемите му движения, които доста се бяха успокоили след поглъщането на една кръгла жълта таблетка. Адамсберг изпитваше яростно недоверие към лекарствата и предпочиташе цял ден да има температура, но не и да вземе дори половин хапче. Според малката му сестра бе твърде самонадеяно да се надява, че винаги ще се оправя сам. Човек не изгубва непременно самоличността си на дъното на тубичка аспирин, твърдеше тя. Ама как само умееше да му досажда малката му сестра, не е истина.

В управлението Адамсберг завари Данглар в доста размазано състояние. Беше си намерил компания за първата следобедна бутилка бяло вино, тъй че ежедневният му ритуал бе в напреднал стадий. Облакътени на бюрото му като на кръчмарски барплот, Матилд Форестие и слепият хубавец здравата залягаха над пластмасовите си чаши. Голяма гюрултия вдигаха.

Красивият глас на Матилд отекваше над глъчката, а Рейер не откъсваше поглед от своята Кралица и имаше доволен вид. Адамсберг отново се възхити мислено на забележително прекрасния профил на слепеца, но се подразни, като го видя да изпива с поглед Матилд. Кое всъщност го дразнеше? Усещането, че Матилд ще преметне слепеца? Не. Матилд не беше толкова обикновена и нямаше да си послужи с жалките капани, използвани за вземането на властта и изяждането на по-слабия. Само че, когато някоя ръка докоснеше Матилд, нямаше как да не си представи, че някоя ръка докосва и Камий. Не, не. Не ги смесваше. А и всеки имаше право да докосва Камий — отдавна изповядваше този спасителен принцип. Или може би защото и Данглар се бе включил, Данглар, който имаше такова твърдо мнение за Матилд. Около бюрото се вихреше нещо като състезание между двамата мъже, вонеше на хилядолетно съблазняване и някак ставаше ясно, че Матилд, с всичкото вече погълнато бяло вино, не беше нечувствителна към обстановката. В края на краищата заслужаваше си я. Данглар и Рейер също имаха право да се правят на пубертети, щом това ги устройваше. Какво го прихващаше, та влизаше в ролята на цензор и определяше правилата на изкуството? Да не би той да ги спазваше със съседката от долния етаж, с която от време на време преспиваше? Не, не ги спазваше. Никак дори. Макар и донякъде развълнуван от предоставилата му се възможност, той определяше поведението си по далеч по-сигурни правила и в това отношение не си правеше илюзии. Държеше ли се по правилата на изкуството с Кристиан? Още по-малко. Което го подсети, че не се бе сетил да се подсети. Най-добре да пийне една чаша с групата. И да се запита какви всъщност ги вършат. Като се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че Данглар не е чак толкова подвластен на чара на двамата заподозрени, подпрели се на бюрото му. Като се вгледаше още по-внимателно, ставаше още по-ясно, че мислителят Данглар бдеше, наблюдаваше, слушаше, подтикваше, колкото и пиян да беше. Дори в пиянството Матилд и Рейер оставаха за аналитичния мозък на Данглар лица, твърде отблизо замесени в убийство. Адамсберг се усмихна и се приближи до бюрото.