Върховният повелител

Вътре имаше комплект пулове, всеки от които с големината на дупките в капака.

— Двамата с Лорлън идвахме тук, когато бягахме от часовете на лорд Марген. – Той извади един от пуловете и го огледа.

Сония примигна изненадано.

— Лорд Марген? Наставникът на Ротан?

— Да. Той беше строг преподавател. Викахме му Чудовището. Ротан пое часовете му в годината, в която се дипломирах.

Беше й още по-трудно да си представи Акарин като ученик, отколкото като магьосник. Тя знаеше, че той е само няколко години по голям от Денил, но Денил изглеждаше доста по-млад. „Не че Акарин изглежда по-възрастен – помисли си тя, – просто държанието и постът му създават впечатлението за голям жизнен опит”.

Акарин прибра пуловете, затвори кутията и я върна в скривалището. Седна и облегна гръб на камъка. Сония почувства странно неудобство. Гордият, страшен Върховен повелител, който беше поел наставничеството над нея, за да предотврати разгласяването на престъпленията му, беше изчезнал. Тя не беше сигурна как да реагира. Акарин седеше на няколко крачки от нея и се вглеждаше в извора – сякаш искаше да провери дали всичко си е същото, каквото го помни.

— Когато потеглих на път, не бях много по-голям от теб – каза той. – Бях на двайсет, и бях избрал за специалност Воинските изкуства, защото жадувах предизвикателства и силни усещания. Но тук, в Гилдията, не можех да намеря приключения. Трябваше да се измъкна поне за малко. Така че под претекст, че ще пиша книга за древната магия, тръгнах на пътешествие по света.

Сония го гледаше смаяно. Той беше вторачен в далечината, сякаш се вглеждаше в далечното си минало. Като че ли възнамеряваше да й разкаже историята си.

— По време на проучванията си открих някои странни свидетелства за древната магия, които ме заинтригуваха. Те ме отведоха в Сачака. – Акарин поклати глава. – Ако се бях придържал към главните пътища, щях да остана в безопасност. Случаен киралийски търговец посещава Сачака в търсене на екзотични стоки. Техният крал веднъж на всеки няколко години изпраща тук дипломати, съпроводени от магьосници. Но Сачака е голяма и потайна страна. Гилдията знае, че там има магьосници, но не е много наясно какви точно са те.

Навлязох в страната откъм Елийн. Право в пустошта. След едномесечно бродене там срещнах един от ичаните. Видях шатра и животни, и реших да се представя на този богат и знатен пътешественик. Той ме посрещна топло и се представи като Дакова. Усетих, че е магьосник, и бях заинтригуван. Той посочи мантията ми и попита дали съм от Гилдията. Аз потвърдих.

Акарин помълча малко.

— Мислех, че като един от най-силните магьосници в Гилдията, съм способен да се защитя срещу всякакви заплахи. Сачаканците, които бях срещал до момента, бяха бедни фермери, които се страхуваха от посетителите. Трябваше да приема това като предупреждение. Когато Дакова ме нападна, бях изненадан. Попитах го дали съм го обидил с нещо, но той не отговори. Дарите му бяха извънредно силни и едва когато силите ми бяха към края си, осъзнах, че ще загубя. Казах му, че ако не се върна в Гилдията, ще започнат да ме търсят по-силни магьосници. Това навярно го разтревожи и той спря атаките. Бях толкова изтощен, че едвам стоях на краката си и мисля, че поради тази причина той успя да прочете мислите ми толкова успешно. За няколко дни си мислех, че съм предал Гилдията. Но по-късно, когато говорих с робите на Дакова, научих, че ичаните са способни да преодоляват бариерите на съзнанието по всяко време.

Когато той млъкна, Сония затаи дъх. Щеше ли той да й разкаже как е бил роб? Чувстваше се уплашена, но и изпълнена с очакване.

Акарин гледаше към вира под тях.

— Когато прочете мислите ми, Дакова научи, че Гилдията е забранила черната магия и че е по-слаба, отколкото сачаканците са смятали. Беше толкова развеселен от това, което видя в съзнанието ми, че реши, че и другите ичани трябва да го видят. Бях твърде изтощен, за да се съпротивлявам. Робите взеха мантията ми и ми дадоха да облека черни дрипи. Отначало не схванах, че тези хора са роби и аз съм станал един от тях. После, след като разбрах това, не можех да повярвам. Опитах се да избягам, но Дакова ме намери лесно. Изглежда, преследването ми го забавляваше – както и наказанието ми след това.

Акарин присви очи. Той ги обърна леко в нейна посока и тя наведе глава, неспособна да срещне погледа му.

— Положението ми беше ужасно – продължи той тихо. – Дакова ме наричаше „моят домашен любимец, магьосникът от Гилдията”. Аз бях трофей, служещ за развличане на гостите. Но беше рисковано да ме държи в плен. За разлика от останалите роби, аз бях обучен магьосник. Така че всяка вечер той прочиташе мислите ми, и за да не стана опасен, ми отнемаше силите, които бях натрупал през деня.