Върховният повелител

— Морен – намръщи се Сери. Мъжът беше изпратил обичайното лаконично съобщение късно снощи, за да потвърди, че се е отървал от тялото на убиеца. Не би трябвало да посещава Сери лично, освен ако не се е случило нещо важно.

— Серини – каза Морен. Той погледна отново напрегнато към Савара.

Сери се обърна към сачаканката.

— Благодаря за тренировката – каза той.

Тя кимна.

— И аз ти благодаря, Серини. Ще те уведомя, когато открия следващия. Ще бъде скоро.

Сери я съпроводи с поглед. Когато вратата се затвори, той се обърна към Морен.

— Какво има?

Едрият мъж се намръщи.

— Може би не е важно, но си помислих, че ще искаш да знаеш. Той не уби убиеца незабавно. Върза го, след което си тръгна. После се върна пак и водеше някого със себе си.

— Кого?

— Момичето от копторите, което се присъедини към Гилдията.

Сери се вторачи в мъжа.

— Сония?

— Да.

Сери почувства как го изпълва неочаквано чувство на вина. Спомни си за начина, по който Савара беше накарала сърцето му да се разтупти. Как можа да допусне да се възхищава на някаква непозната жена, на която вероятно не можеше да се довери, при положение, че все още обичаше Сония? Но Сония беше недостъпна за него. И никога нямаше да го обикне. Не и по начина, по който той я обичаше. Защо да не помисли за друга?

В този момент той най-накрая осъзна какво точно е казал Морен и започна да се разхожда из стаята. Сония е била взета да види убиеца. Тя е била заведена при опасен човек. Въпреки че Сери знаеше, че тя вероятно е била в безопасност в присъствието на Акарин, той почувства гняв. Не искаше тя да се замесва в тази история.

Но не беше ли тя наясно от самото начало за тайната битка, водена в най-мрачните кътчета на Имардин? Дали не беше приела с готовност да се включи в сражението?

Сери трябваше да научи истината. Той се обърна рязко и закрачи към вратата.

— Гол, изпрати съобщение на Върховния повелител. Трябва да поговорим.

Лорлън влезе във Вечерната зала на Университета и се спря, когато видя Акарин да минава през огромната врата.

— Лорлън – каза Акарин, – зает ли си?

— Аз винаги съм зает – отговори Лорлън.

Устата на Акарин се изкриви в усмивка.

— Това ще отнеме само няколко минутки.

— Много добре.

Акарин направи жест с ръка към кабинета на Разпоредителя. „Значи е нещо лично” – помисли си Лорлън. Той излезе от залата обратно в коридора, но когато бяха само на няколко крачки от кабинета му, един глас извика:

— Върховни повелителю!

Един алхимик стоеше точно пред вратата на класната стая по-нататък по коридора.

Акарин се спря.

— Да, лорд Халвин?

Учителят се забърза към тях.

— Сония не дойде на занятия тази сутрин. Да не е болна?

Лорлън забеляза как по лицето на Акарин пробяга загриженост, но не можеше да определи дали Върховният повелител се тревожи заради състоянието на Сония, или защото тя не беше там, където би трябвало да бъде.