Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Ако трябва да бъда честна, игрите въобще не ме интересуваха, но, от друга страна, нямах нищо против да се насладя на гледката на двайсет и четирима мъже в разцвета на силите си, докато слугите на лорд Силвио ме наливат с вино. И сякаш живеехме в приказка, в подножието на нашата трибуна се появи златна каляска с позлатени колела и дъски, боядисани в цветовете на фамилията Дела Торе. Самият лорд Силвио ми подаде ръка и ме настани на кадифените възглавнички. Настани се до мен, а брат Гуидо седна срещу нас.
— Вие, синьорина Лучана, ще бъдете днес моят талисман. За по-прекрасен не бих и могъл да си мечтая!
Самодоволната ми усмивка бе набързо помрачена от киселия поглед на монаха.
— Давай го по-весело! — прошепнах му аз. — Сигурно има предвид, че съм облечена в червено и оранжево — цветовете на отбора на Петела.
Защото иначе покритата ми с петна рокля някога беше превъзходна дреха с вече споменатите цветове. Но този довод като че ли не успя да убеди особено брат Гуидо. Както и да стояха нещата обаче, скоро каретата се разклати и потегли. Все пак забелязах, че докато се носехме по претъпканите улици, той постепенно изпъва гордо гръб — не може да не се радва, че само за броени часове ние се превърнахме от двама замръзващи странници в любимците на местния господар. А после започна да се надпреварва с чичо си да ми показват някои по-известни места и по вече добре познатия си многословен и сложен начин се зае да ми обяснява значението на спектакъла, който ни предстоеше да видим. Накрая пред очите ми се разкри и проблясващата река Арно, извиваща се като нова панделка под яркото слънце, коренно различна от калното корито, което зърнах под плющящия дъжд на влизане в града. Тогава се поклащах на гърба на кльощаво пони. Сега се возех в златна каляска. Да, нещата определено се оправяха. Междувременно тълпите се разделяха пред нас като Червено море, а брат Гуидо поясни:
— Виждате, синьорина, че тълпите се разполагат по северния и южния бряг, което символизира древната вражда между партиите Мецоджорно и Трамонтана.
Вярно е, забелязах, но забелязах също така и че в присъствието на чичо си той се държи доста по-официално с мен. По пътя бяхме станали „брат Гуидо“ и „Лучана“ (той категорично отказа да ме нарича „Кики“), но сега се бе върнал пак към обръщението „синьорина“. Но преди да бях успяла да се замисля по-надълбоко по въпроса, той продължи:
— Хората се подготвят да подкрепят цветовете на съответната си маджистратура или двор. Маджистратурата е военнополитическа организация на съответния градски квартал или на отбора, който ще вземе участие в Играта на моста.
Божичко, каква досада е този човек! Добре поне, че е толкова красив. Едва успях да сдържа прозявката си и попитах:
— И какво точно става в тази игра?
В момента единственото, за което си мечтаех, бе още вино. Вече изобщо не ме беше грижа как изглеждам — нещо твърде необичайно за мен.
— Най-общо казано, всеки от отборите трябва да избута по един голям стенобитен таран, тежащ над седем тона, по стария мост (този, към който отиваме сега), докато другият отбор се опитва да му попречи. Прекрасно състезание, при което елементите на фолклора се смесват с древните бойни традиции на съответните партии и всеки от двата бряга на Арно се бори за господство над моста.
Брей, ама тези пизанци наистина били луди!
— Да не би да искаш да ми кажеш, че цялата тази суматоха е заради шайка маскирани мъже, бутащи голям дънер по някакъв мост, докато другата, но не по-различна от тях, шайка се опитва да го избута обратно?
— Да — промърмори брат Гуидо, видимо съкрушен.
Мадонна! Обаче бързо си дадох сметка за вниманието, с което лорд Силвио наблюдаваше нашия разговор, поради което побързах да се върна в режим на ласкателства.
— Колко интересно! И колко подходящ… празник на мощта на един велик град! — довърших по-тихо, но останах с впечатлението, че ласкателствата ми не са особено убедителни.