Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Чичото.
Брат Гуидо вдигна ръка насред тълпата и поздрави чичо си. И аз веднага се почувствах неспокойно, защото по пътя уж бяхме решили да се свържем с великия му сродник незабелязано, а не на такова публично място. От друга страна, бях наясно, че в този град брат Гуидо се чувства в безопасност, тъй като беше негов роден дом и тъй като помощта бе твърде наблизо, за да се страхува и сдържа. Когато чичото зърна племенника си, по лицето му се разля широка усмивка и само едно движение на господарската му ръка бе напълно достатъчно, за да изпрати най-едрия от прислугата му със задачата да раздели тълпата и да стигне до жребците ни. Въпросният великан се поклони дълбоко на брат Гуидо и пое едновременно юздите на конете ни, ревейки на простолюдието около себе си да се отдръпне. Така, само след миг, аз бях настанена в ложата вляво от великия господар, с бокал изключително добро кианти в ръка и удостоена с честта да бъда представена на лорд Силвио Герардеска дела Торе. Той целуна ръката ми с най-голяма любезност, въпреки че само един бог знаеше как ли съм изглеждала след три дни път. И изобщо не поиска да знае каква точно е връзката ми с неговия племенник. Вместо това демонстрира истинско гостоприемство, като ни представи своя великан.
— Това е Ток, моят унгарски наемник, който всъщност ви спаси да не бъдете смачкани от нашите добри граждани. Веднъж спаси и моя живот — в полетата на Ломбардия, и сега му се иска да не го беше правил.
При тези думи великанът изобщо не се усмихна. Ако трябва да бъдем честни, съмнявам се лицето му да бе способно на подобно изражение — беше покрито с твърде много белези. Колкото голяма беше главата му, толкова малки бяха очичките му — мрачни, безмилостни и кръгли като гюллета, потънали в почвата на бойното поле. Възрастта му беше трудно да се определи — нещо между двайсет и четирийсет, но белезите не позволяваха да бъде отгатната. Ние му благодарихме сдържано за помощта.
— За мен било удоволствие — отговори Ток и се поклони. — И шъ бъде все така удоволствие да пазя вас по всички начини, докато сте гости на мой господар!
Измъченият му, гърлен тоскански диалект се оказа трудноразбираем. Имах усещането, че някога е получил острие в гърлото, вероятно в защита на своя господар. Но иначе за мен нямаше никакво съмнение, че с това вино, затоплящо стомаха ми, с протекцията на този наемник скала и с любезността на неговия господар аз вече се почувствах значително по-добре. И започнах да харесвам Пиза. Хората изглеждаха много мили. Вярно, че обичаите им бяха странни, но какво от това. Продължих да си пия виното, докато лорд Силвио разговаряше с брат Гуидо, който бе настанен не по-малко удобно от мен, само че от дясната страна на чичо си. Запитах се какво ли си говорят, как ли монахът ще обясни моето присъствие до себе си. Веднъж улових погледа му и той ми се усмихна и кимна, сякаш за да ме увери, че сме в края на пътешествието си, че сме в безопасност и че всичко ще бъде наред. Аз започнах да се отпускам и най-сетне се огледах. Под нас очевидно се разгръщаше някакъв социален спектакъл, тъй като центърът на площада постепенно се изпразни. Появиха се двама церемониалмайстори, които започнаха да организират отборите си, а свирачите надуха своите фанфари.
Лорд Силвио се обърна към мен и се приведе, за да ми каже нещо. За момент се вцепених, ужасена, че той може би иска да ме разпита за присъствието ми до неговия непорочен племенник. Но стана ясно, че просто искал да ми обясни смисъла на фестивала. Каквото и да бе обяснението за мен, което брат Гуидо му беше дал, той очевидно бе напълно доволен от него, макар че, имайки предвид краткото време, през което разговаряха, съмнявам се да му бе казал всички подробности. Реших вече да не се тревожа и постепенно долових топлината на приятния дъх на лорд Силвио върху ухото и гърлото ми — нещо, което ме накара да потреперя. Да, чичото на брат Гуидо определено бе много привлекателен зрял мъж, така че, докато говорехме, му предложих цялата палитра от изпитаните си женски трикове в сферата на флирта. Нищо, че ми се щеше да можех да се зърна в огледало, за да се пооправя.
— Синьорина — започна лордът, — предстои ви да станете свидетел на един от най-старите обичаи на Пиза, въведени в нашия град от самия император Адриан. Джуньо Пизано, или Игрите на Пиза завършват с Джоко дел Понте. — Това вече го знаех от неговия племенник, макар и не по същество. — Става въпрос за едно древно съперничество между групите на Петела — посочи към няколко млади мъже, облечени в червено и оранжево — и на Свраката. — Този път посочи към другия отбор, в другия край на площада, които носеха етажирани туники в черно и бяло. — Вероятно забелязвате, че моят човек, Ток, е облечен за отбора на Петлите, защото това е моят отбор, въпреки че, като господар на този град, не би трябвало да вземам страна. — По лицето му се разля много приятна усмивка и аз установих, че въпреки възрастта му зъбите му все още бяха в отлично състояние.