Треска за лалета

— Пътуването е леко. Моля те, скъпи, това са женски работи. Майка ми и аз… виждаме се толкова рядко… имаме толкова неща, за които да си говорим. А и е в твърде деликатно състояние, че да посреща гости. Бих предпочела да я посетя сама.

Корнелис е наясно с всичко това. Но все пак се чувства някак пренебрегнат — защо състоянието на жена му позволява тя да пропътува петдесет мили до Утрехт и обратно, но не позволява той да лежи до нея в леглото. Тя не му разрешава дори да погледне тялото ѝ. Свенливостта ѝ в това отношение го кара да се чувства отхвърлен. Как копнее да докосне наедрелите ѝ гърди!

София го милва по брадата. Знае, че му харесва.

— Приготвила съм любимия ти hutspot — прошепва тя. — Усещаш ли миризмата от кухнята?

— Май вече не ти се гади?

Тя кимва утвърдително.

— Чувствам се много по-добре.

И наистина изглежда много добре — розови бузи, грейнали очи.

— Агнешко, цикория, артишок, сливи… Всичките са ти любими, задушени с лимонов сок и джинджифил…

Все още се чувства наранен.

— Защо напоследък изобщо не ядем риба? — пита сприхаво той. — Знаеш, че обичам риба, а не сме яли от седмици.

— Каза ми, че ти е омръзнала, помниш ли? Каза, че скоро ще ни поникнат перки.

— Просто се пошегувах.

— Освен това не ми се готвеше риба, гадеше ми се от миризмата.

Тя го целува и тръгва, ключовете, окачени на кръста ѝ, подрънкват. Чува я как си тананика по пътя към кухнята. Колко непостоянни същества са жените. Кой би могъл да предположи, че едно посещение при майка ѝ ще я развесели така? Настроенията ѝ се променят толкова рязко. Наскоро ѝ предложи да вземат друг прислужник, а тя му се тросна гневно.

— Мога да се справя. Мария е напълно достатъчна.

— Тази къща е твърде голяма за една слугиня — възрази ѝ той с логичен довод.

— Не искам мъж в къщата, не и в моето състояние. Нека изчакаме, докато се роди бебето.

Тя носи неговото дете и всичко останало е без значение. Обича я и ще задоволи всяка нейна прищявка. Вечерта е красива. Корнелис взима лулата и вестника си. Сяда на скамейката пред входната врата. Слънцето проблясва между листата на липите и хвърля шарена сянка върху стената на къщата му. Съседът, мистър Моленер, седнал на стълбището си, му кимва за поздрав и се усмихва. Корнелис седи усамотен и чете за подмолната политика на Луи XIII. Колко покварен е френският двор, колко коварни са испанците. А тук всичко е спокойно, окъпано от златното слънце. Семейства са излезли, за да си починат на стълбите пред домовете си. Деца играят в краката на родителите си. Мария се появява и изсипва кофа с помия в канала. Колко хубава изглежда напоследък, колко пищна и разцъфнала. В други страни към слугите се отнасят като към роби; тук, в този прославен град, ги имат за част от семейството. В кухнята чува как София и Мария се смеят като сестри. Имат си своите момичешки тайни — и защо не, ако това ги прави щастливи?

Умът на Корнелис витае. Мисли си за родните сестри на София и за мизерните условия, в които живееха преди пет години, когато посети дома им за първи път. Баща им, преди да почине, беше обявил банкрут. Съдията изпълнител беше взел печатарската му преса и другите ценни вещи от къщата; горните етажи бяха отдадени под наем. Момичетата и майка им обитаваха две стаи на приземния етаж и припечелваха прехраната си с шиене.