Треска за лалета
- Автор: Могак Дебора
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Треска за лалета». Краткое содержание книги:
Мария и аз сме близки, по-близки, отколкото някога съм била със сестрите си; близки по начин, който никой друг не може да разбере. Само Ян знае тайната ни. Мария страда от гадене — не сутрин, а късно следобед. Чувам я да повръща в кухнята и тичам при нея, за да придържам потното ѝ чело. Чувствам се отговорна за конвулсиите ѝ сякаш аз съм ги причинила; имам чувството, че трябва аз да съм тази, която страда. Всъщност и на мен ми се повдига.
Свързани сме в съучастничество, защото тя носи детето ми. Ние сме заключени в тази къща заради нашата тайна. Тихите стаи, окъпани в светлина от витражите, бдят над предателството ни. Единствените ни свидетели са лицата, които ни гледат от картините — цар Давид; селянин, надигащ халба; дори ние — Корнелис и аз, застинали в някогашния ни живот. Това са немите ни съучастници.
Когато сме сами, разменяме ролите си. Аз се грижа за Мария; аз съм нейната прислужница. Ако е изморена, я слагам да си легне на леглото в нишата; търкам съдовете и мета пода, преди съпругът ми да се е върнал.
— Излъскай свещниците — командва ме тя, — той винаги ги проверява.
За света отвън обаче тя е моята прислужница, а аз съм бременната съпруга. Корнелис, гордият бъдещ баща, вече е съобщил новината на нашите приятели и познати. Изчервявайки се, аз приех техните поздравления. Съседката ни, Госпожа Моленер, ни е изпратила билкова отвара, за облекчаване на гаденето.
— Ще спре след три месеца — казва тя. — Обикновено е така.
Давам отварата на Мария, която я изпива. Твърди, че от нея се чувства още по-зле. По-късно госпожа Моленер наминава, за да пита дали съм по-добре.
— О, да — отговарям аз, докато Мария с посивяло лице ни сервира сладкиши. Но кой изобщо забелязва прислугата?
— Кога е терминът? — пита госпожа Моленер. — Кога е щастливият ден?
— През ноември.
— Семейството Ви живее в Утрехт, нали? Сигурно са много щастливи от новината.
— О, да, така е.
— Майка Ви ще присъства ли на раждането?
— Майка ми не се чувства добре. Съмнявам се, че може да предприеме подобно пътуване.
Защо задава толкова много въпроси? Изнервят ме. Жена в моето състояние е център на вниманието; надявам се да не продължи дълго. Чувствам се измамница, разбира се, сякаш съм си присвоила нечия поема и получавам похвали за нея. Трябва да събера всичките си сили, за да не се издам. Да вземем семейството ми. Корнелис вярва, че съм изпратила писмо на майка ми и сестрите ми, за да им съобщя щастливата вест. Все го отлагам от страх. Ще трябва да се престоря в някакъв момент, че съм получила отговор. Но после ще очаква поне една от сестрите ми да дойде да ни гостува — все пак Утрехт е само на двадесет и пет мили разстояние. За щастие, него го няма през по-голямата част от деня — стои в склада на пристанището. Ще трябва да съчиня посещение, докато е на работа.
Това е най-странното усещане — че Мария е бременна с моето бебе. Стъпих в света на майчинството и сега забелязвам децата по улиците, гледам ги с майчински интерес. В нашата страна показваме обичта си към своите отрочета; всъщност чужденците отбелязват, че ги глезим прекомерно. Вместо да ги оставим на грижите на детегледачки, нашите холандски деца се отглеждат в обятията на семейството. Срещу входната ни врата, от другата страна на канала, къщите отразяват утринната светлина. Една жена извежда детето си навън. Наблюдава го как прави първата си стъпка. Дърветата покрай улицата са забулени в зелено; започват нов живот. Тя грабва детето в обятията си и го притиска към себе си. Чувам смеха ѝ, ехтящ през канала. Това ме разтърсва дълбоко. Тя е моят призрак с призрачното ми дете — пропуснатият живот, който можех да имам със съпруга си. Но между мен и нея лежи вода, пълна с опасности, и вече не мога да я достигна.
— Боже мили, това тежи!
Вътре Мария се опитва да повдигне кофа с торф за камината. Взимам я от ръцете ѝ. Тя се засмива. Знам, че злоупотребява, но нямам нищо против. Не бива да губи бебето. Не я е преглеждал доктор, има си само мен. Докато аз получавам цялото внимание и грижи, тя трябва да се справя сама. А и тя е тази, която ще трябва да се изправи сама пред невъобразимия ужас на раждането. Понякога, обременена от лъжите си, забравям за това. И двете сме изправени пред опасност, но само тя ще трябва да понесе болката. Изсипвам торфа в кутията до камината. Ръцете ме болят — слугинството е тежък труд.