Треска за лалета

— Тогава ще напуснем страната. Ще отплаваме за Източните Индии.

— Източните Индии?

— Ще се измъкнем от този живот и ще започнем отначало, ти и аз — ще плаваме по целия свят и никой няма да може да ни стигне. — Той ме притиска в обятията си. Ще бъдем щастливи, любов моя.

И така семето е посято. Ян говори за слънчева светлина и лазурни небеса.

— Планини — представяш ли си ги? — Чувал е разкази на хора, пътували до колонията. — И дървета, от които се носят песни на папагали. Слънцето грее през цялата година. И няма да ни трябват пари, пък и какво щастие са ти донесли парите? Ще лежим голи, както Бог ни е създал, под палмовите дървета и аз ще втривам масло от смирна в красивото ти стройно тяло.

На този етап това е все още само мечта — далечна като екзотичните гравюри, които баща ми ми показваше някога. Твърде много препятствия лежат на пътя ни. Поглеждам Ян — милото му лице, буйната му коса, червената кадифена барета на главата; износените му ботуши, изцапаната с боя жилетка. Опитвам се да си го представя заобиколен от палмови дървета, но въображението ми изневерява. Има твърде много океани, които трябва да бъдат прекосени.

Междувременно той ме рисува: Жена на легло. Лежа там, зъзнеща от студ. Рисува бързо върху дървен панел. Гледа ме сякаш съм предмет — съсредоточения безразличен поглед, който помня от времето когато рисуваше портрета ми. Когато говорим обаче, лицето му омеква; пак е себе си. В очите му виждам как един вид любов преминава в друг.

Отвън се простира шумният град — дрънчат звънци, цвилят коне, трополят карети. Тук всичко е тиха съсредоточеност. Отражението на водата прави вълнички върху стената; танцува като танцуващото ми сърце. Лежа облегната на възглавниците му, на леглото, в което открих по-голяма радост, отколкото мислех, че е възможно да съществува. Сърцето ми е пълно. Зная, че ще напусна съпруга си и ще дойда при него; знам го от седмици. Всъщност го знам от момента, в който Ян стъпи в дома ми.