Треска за лалета

Ян затваря ученика си в кухнята. Подредил е натюрморт за Якоб, ontbijte[24] или маса със закуска — наполовина изядена шунка, глинен съд за горчица, грозде. Якоб иска да добави пеперуда…

— Да символизира безгрижието на душата — казва той, — след като се е освободила от плътски желания.

— Просто нарисувай закуска — казва Ян.

— Ами обелен лимон? Толкова красив, а отвътре кисел.

— Просто виж какво има на масата — казва Ян. — Виж отблясъка върху гроздето. Не е ли достатъчно? Открий красотата в това, което виждаш, и не търси на какво може да ни научи тя.

Якоб е сериозен млад мъж. Как да отдели предмета от качествата му, които носят поука? Да рисува земната красота заради самата нея, е все едно да отрича присъствието на Бог. Якоб вече смята Ян за непочтен. Знае, че между нас има нещо, а аз съм омъжена жена. О, какво ли би си помислил, ако знаеше истината?

Ян затваря вратата към стаята, където е ученикът му. Той ще рисува мен. Вече завърши Любовното писмо. Аз се промъкнах вкъщи и скрих картината на тавана. Това беше неговото любовно писмо до мен — това, което никога няма да скъсам. Сега, в ателието си, той ме рисува гола. Събличам се, свалям дрехите си една по една, като люспи на лук. Но сълзите в очите ми са от щастие.

— Да ти кажа ли колко много те обичам? — питам го, легнала на леглото. — Зърна ли праз, сърцето ми подскача. Знаеш ли защо?

— Защо, сладка моя душа, скъпата ми любов? Вдигни ръката си нагоре… там, да точно така.

— Защото сърбах супа от праз, когато за първи път чух името ти. Ян ван Лоос, той ще ме направи безсмъртна.

— Да, така е! Напусни съпруга си, София, ела и живей с мен.

— Как бих могла да напусна съпруга си, след като нося детето му — засмивам се аз.

Ян е потресен. Как мога да говоря с такава лекота.

— Рано или късно ще бъдеш разкрита, въпрос на време е.

— Защо да бъда разкрита?

— Какво ще се случи, когато се роди детето? Ще мине за твое и ще продължиш да живееш със съпруга си?

Не мога да мисля за това сега. Не мога да понеса мисълта за бъдещето.

— Какво ще правим — пита ме той, — сега, когато сме започнали това?

— Ако избягам с теб, той ще разбере, че съм го мамила. Освен това къде можем да отидем? Не можем да останем тук, а ако се преместим в друг град, ти няма да можеш да работиш, гилдията ти не позволява.

Това е вярно. За да защитят членовете си, гилдиите на св. Лука са затворени за художници от други градове; те не могат да продават картините си, докато не се установят за поне няколко години. Сега е ред на Ян да бъде безразсъден.