Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
И ме гледа с надежда и огромна усмивка на лицето си и незнайно защо аз се изпълвам с възмущение. Направо не мога да повярвам! Да не би да си въобразява, че веднага ще хукна по заведенията с него за сладък приятелски разговор? След всичко, което ми причини? Трябва да му кажа да се разкара!
Или поне така би трябвало да реагирам. Но не реагирам така.
— Само да си взема чантата! — възкликвам.
Представяла съм си този момент не милион — милиард пъти! Как се сблъсквам изневиделица с него. Как изглеждам, какво му казвам, как протича всичко. Аз, разбира се, изглеждам приказно! Ще нося тесните си дънки. Ще имам добър ден за косата си (защото по принцип нямам такива — най-добрите ми дни са в стил „днес поне косата ми не се е надигнала като перушина и бретонът ми не е увиснал“). А, да — и ще държа под ръка някой зашеметяващ тип!
Не че смятам, че една жена се нуждае от мъж, за да се чувства добре със себе си, обаче стига вече с този феминизъм, а?! А ако случайно се сблъскате с любовта на живота си, който се е оженил за друга, можете да ми вярвате, че надали ще ви се иска да сте все още неомъжена, да сте облечена в изпомачкани работни дрехи и да имате на краката си очукани чехли, в които изглеждате нелепо!
Седнала съм на едно високо столче и разтривам притеснено крака. Но защо ми боцкат, за бога? Божичко! Забравила съм да се обръсна!
— Какви са шансовете да се срещнем така внезапно, а?
Дръпвам надолу полата си и вдигам очи към Натаниел. Той седи на високата маса срещу мен, запретнал ръкави, и клати изумено глава.
Намираме се в малко френско бистро на ъгъла на неговата улица и пием червено вино. Аз обикновено не пия червено вино. Истината е, че не го обичам. От него езикът ми изтръпва и се напивам много лесно. Обаче допуснах една учебникарска грешка, която човек прави, когато е много нервен — казах, че ще пия това, което пие и той. И Натаниел поръча цяла бутилка.
Което отне близо двайсетина минути, тъй като той държеше първо да опита всичко, което предлагат в менюто, и разклати не знам колко чаши, душейки и вкусвайки, докато накрая избра. За разлика от мен той очевидно знае доста неща за виното. Аз не знам нищичко.
— Да, съвпадението действително е странно — кимвам и отпивам огромна глътка вино.
Чувствам се адски нервна. Като че ли съм на първа среща.
Побързвам да изтрия тази мисъл от съзнанието си.
— Може и така да се нарече — кимва и той. — Но все пак е невероятно. Често съм се питал дали някога ще те видя отново.
— Често ли? — изписквам аз, преди да съм успяла да се спра.
— Ами да — смотолевя той и свежда засрамено очи.
Сърцето ми претупва, а стомахът ми извършва онова странно въртящо се нещо. Той си е мислил за мен! През всичките тези години все пак се е сещал за мен! Обзема ме неземно щастие. А аз толкова се питах, толкова се чудех, толкова се надявах…
— А ти мислила ли си понякога за мен? — пита внезапно той и ме поглежда с надежда.
Стомахът ми пак се преобръща.
— Да, понякога — свивам рамене, стараейки се да звуча безгрижно.
Е, поизлъгах мъничко, но да не съм луда да си признавам истината, а?! Че никога не съм спирала да мисля за него!
— Наистина ли? — Изглежда доволен. — А аз си мислех, че напълно си ме забравила.
— О, не че не съм опитвала! — усмихвам се накриво аз, а той се изчервява.
— Знам, че накрая не се държах много добре, нали?
— Ами… не знам. — Отпивам нова голяма глътка от виното си, наслаждавайки се на топлината, която то разлива из тялото ми и на начина, по който успокоява разбитите ми нерви. — Бяхме наистина много млади, а и телефонната любов никога не е продължавала дълго, нали така? Просто беше едно от онези неща, които обикновено се случват. Беше неизбежно. А скъсването с някого никога не е било лесно.
Хей, ама откога съм се сдобила с това суперзряло отношение към живота, а?
— Но не можеш да не признаеш, че се държах като кретен — промърморва той и се усмихва тъжно.
— Така си е. Държа се като кретен — кимвам аз.
Той се разсмива и цялото му лице се сбръчква от смях. Не мога и аз да не се разсмея, като го гледам. Странно е, но след всичкото това време, след всичките тези години, след цялото това чудене някогашната болка като че ли изведнъж се стопява и тук, в бистрото, оставаме само аз и Натаниел — като двама стари приятели, които си пийват. Може би са прави хората, като казват, че времето лекува всичко.