Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Внезапно Лисицата спря. Откачи от стената някакъв фенер и го замини. От него в полутъмния коридор мигновено се разля синкава светлина. Свещеникът взе още един фенер. И неговите стъкла бяха боядисани в синьо.

– Давам му много силен опиат – прошепна той.

– Опиат ли?

Падрето мушна ръка в увисената на гърдите му торба. Извади оттам и показа на Медичи някакви почернели дребни парченца.

– Какво е това?

– Кока! Листа от кока! Вълшебното растение, което ни донесоха от Новия свят хората на генерал Кортес.

Видя, че Медичи го гледа безизразно, и макар че в себе си го нарече „Глупак!“, се засмя насреща му:

– Варя листа от кока и давам на Кобрата да пие отварата.

– За какво служи?

– Кара го да лети из облаците. Изважда го от този свят и го пренася там. Вижда миражи. Живее в свой свят. Възприема сънищата като реалност, а реалността като сънища.

Свещеникът загаси другите фенери и факли. В коридора вече не се виждаше нищо друго, освен двата сини светлинни снопа. Медичи пристъпваше и сред синкавата тъмнина все пак успя да забележи смътно как Лисицата започна да размърдва един от камъните на зида. Измъкна го полекичка и на мястото му постави единия от фенерите. Грабна другия син фенер и с бърза крачка потъна в мрака. Ще не ще, Медичи последва светлината. Оня човек издърпа още един камък и намести другия фенер там.

Хвана Медичи за ръката и го повлече сред мрака. Личеше си, че знае наизуст къде да стъпи. Но Медичи така и не можеше да вижда нито на крачка пред себе си.

Изведнъж свещеникът спря.

Медичи не го виждаше, но по шумовете усети, че оня човек пак прави нещо с камъните от зида.

– Ела! – изджавка Лисицата. – Ела да видиш!

Допря чело в кухината, която се бе отворила след извадения камък.

Отначало не виждаше нищо.

После забеляза синята светлина, точно отсреща.

„Вървели сме, значи, в кръг из този проклет коридор!“ – досети се той. Но в това време откри и другата синя светлина. Беше по-надалеч и по-нависоко от предишната. Двата сини светлинни лъча се проточваха сред мрака някъде надолу.

„Съвсем като свещените светлини, изобразени по църковните фрески.“ – му мина през ума.

И изведнъж видя долу някакво помръдване.

– Кобрата! – пошушна му на ухо Лисицата. След което още веднъж допря пръсти до устните си да мълчи, а очите му заподскачаха лудо наляво-надясно.

– Стой тук и гледай! Само гледай!

Така и направи.

Силуетът долу беше точно там, където се пресичаха двата сини светлинни снопа. Като че ли лежеше.

– Спи ли?

Чакаше отговор.

Никакъв звук.

Дръпна око от отверстието и се огледа наоколо. Нищо не се виждаше – пълен мрак. Свещеникът беше изчезнал. Погледна отново надолу, към Кобрата, легнал там, където се фокусираха сините светлини.

Силуетът не помръдваше. Уплаши се. „Да не умря? Само дано не го е убила отровата – опиатът, както я наричаше смахнатият свещеник!“