Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Кой си ти?

Отдолу, от дълбините, до слуха му долетя някакъв шепот. Долепи се съвсем плътно до отвора, за да чува по-добре.

– Кой си ти, чадо?

Не чуваше.

– По-силно! Кой си ти?

Пак не чу.

– По-високо! По-високо! По-високо! Кой си ти?

Отдолу проехтя страшен вик:

– Алехандро!

Медичи притисна уста с две ръце, за да не изкрещи от радост. Ето, беше се получило! Най-накрая бяха промили мозъка на Кобрата. Бяха му пречупили упорството.

– Не чух добре. Кажи го още веднъж! Кой си ти?

Свещеникът беше надал воя си пак някъде откъм дъното.

Сега Кобрата седеше на колене.

„Точно като змия, готова да се стрелне, за да клъвне жертвата!“ – помисли си Медичи.

Онзи там долу вдигна и двете си ръце нагоре като за молитва. В тази поза му заприлича на коленичил светец.

– Алехандро от Севиля! – изкрещя Кобрата.

Гласът, който чу Медичи, не беше реален. Не можеше да го оприличи на нищо. Прозвучаха всякакви нотки – на горест, на гняв, на смирение, На молба, на бунт. Ако не знаеше, че е човешки, нямаше да го припише на каквато и да е жива твар. Нито мъжки, нито женски. Вик, нададен от необозримото, от някакъв друг свят, може би от Чистилището. Медичи

Усети как му се изправя косата. Потръпна от ужас.

Между виковете, отдолу долетя още едно скимтене:

– Аз съм Божият избраник!

– Бог те благославя, Алехандро!

Кобрата непрекъснато се въртеше върху коленете си на вси страни, за да разбере откъде извира гласът. Отгоре му падна още един светлинен стълб. След него – още един, и още един. Сините светлини го заляха отпред.

Когато мракът, в който тънеше този човек, се поразсея, на Медичи му се стори, че вижда изпито, болезнено лице, обградено с черна брада. Посиняло лице, разпилени върху изпитите скули дълги коси, прораснала до гърдите брада и пламтящи като жарава черни очи.

– Очи на Сатана! – неволно извика Медичи.

И се случи нещо невероятно. В раздрания от сините светлини мрак из въздуха се понесоха снежнобели ангели. Рееха се дълги коси и дълги бели одежди от тюл, под които прозираха голи тела. Разляха се непознати прелестни аромати, зашумоля непонятен, чародеен шепот.

Никога дотогава Медичи не беше виждал подобно нещо. Проследи танца на ангелите в мрачната пустош с възхита – доближаването им до Кобрата с подмамващи шепоти, протегнатите му за прегръдка към тях ръце, мигновеното им скорострелно излитане нагоре, за да му избягат.

Разкикоти се и измърмори:

– Истински театър! Лисицата е ужасен човек!

Методично, неуморно, с отрови и с упойки, той бе въвличал Кобрата в кошмари, в миражи, с непрестанни и последователни внушения бе изтръгнал и заличил от съзнанието му неговото минало и истинската му самоличност. Беше му създал цял един свят, за който не можеше да разбере дали съществува или не, но можеше да се закълне, че го вижда. Свят, за който смяташе, че само да протегне ръка, и ще го докосне, но който реално не съществуваше. Дори най-непоколебимият ум не би издържал на тази неотменно повтаряща се сцена. Ето, и Кобрата не бе успял да издържи. „Сгрешил съм, че подцених този човек!“ – си каза Медичи.