Зовът на барабана [bg]

Преходът през планината беше дълъг и ставаше още по-дълъг заради зимното време. Имаше дни, когато бе невъзможно да се пътува; и тогава по цял ден клечахме под някоя скална издатина или в заслона на горичка, свити срещу вятъра.

Щом прекосихме планината, продължихме малко по-леко, макар че на север ставаше все по-студено. Но всяка нощ лягах с Джейми, сгушени заедно в пашкул от одеяла и кожи, за да споделяме топлината си.

Внимателно броях дните, отбелязвах ги на една вейка с възли. Напуснахме Ривър Рън в началото на януари; а беше средата на февруари, когато Онакара ни посочи дима, издигащ се в далечината от селото на мохоуките, където той и другарите му бяха отвели Роджър Уейкфийлд.

— Змийски град — каза той.

Шест седмици и Бриана щеше да е почти в шестия месец. Ако успеехме да върнем Роджър — и ако беше в състояние да пътува, добавих мрачно, — щяхме да се върнем точно преди детето да се роди. Ако Роджър не беше тук — ако мохоуките го бяха продали другаде… или ако беше мъртъв — каза тихо студено гласче в главата ми, — щяхме да се върнем, без да се бавим повече.

Онакара отказа да ни придружи до селото, което изобщо не ни обнадежди. Джейми му благодари и го изпрати с един от конете, нож и манерка вино като заплащане за услугите му.

Заровихме остатъка от уискито на известно разстояние извън селото.

— Дали ще разберат какво искаме? — попитах, когато се качихме пак на конете. — Дали езикът им е близък до този на тускарора?

— Не е точно същият, лельо, но е подобен — каза Иън. Валеше леко сняг и снежинките се топяха по миглите ми.

— Като между испански и италиански може би. Но Онакара каза, че сачемът и неколцина от другите знаят малко английски, макар че не искат да го говорят. Мохоуките са се били с англичаните срещу французите; все някой ще го разбира.

— Е, тогава — усмихна ни се Джейми и остави мускета си на седлото пред себе си. — Да вървим да си опитаме късмета.