Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Как мога да не мисля? — попита той. — Нали я чу, Клеър; добре знаеш какво ми каза?
— Бриана ли?
— Тя каза, че иска да ме види в ада и е готова да продаде душата си, за да върне баща си — истинския си баща. — Той преглътна и аз го чух над шепота на далечните гласове.
— Все си мисля, че той нямаше да направи такава грешка. Щеше да ѝ вярва; щеше да знае, че тя… Мисля си, че Франк Рандал е бил по-добър човек от мен. И тя така мисли. — Ръката му потрепна, после спря на рамото ми и го стисна леко. — Мисля си… че може би и ти се чувстваш така, сасенак.
— Глупаво е — прошепнах. Прокарах ръце по дългата извивка на гърба му и забих пръсти в твърдите хълбоци. — Идиот. Ела тук.
Той сведе глава и изсумтя тихо до рамото ми, може би се засмя.
— Да, такъв съм. Но нали не ти пречи много?
— Не. — Косата му миришеше на дим и борова смола. В нея още имаше борови иглички; една убоде устните ми.
— И тя не го мисли.
— Напротив — каза той и усетих как преглъща буцата в гърлото си. — Чух я.
— А аз ви чух и двамата. — Погалих го бавно между лопатките, усетих старите белези и по-дебелите, по-скорошни, оставени от ноктите на мечката. — Тя просто е същата като теб; когато е ядосана, казва неща, които не мисли. Нали и ти не мислеше всичко, което ѝ наговори?
— Не. — Усетих как напрежението му отслабва, ставите на тялото му се разхлабваха, отстъпваха неохотно пред ласката на пръстите ми. — Не, нищо такова не мислех.
— Тя също.
Изчаках секунда и го погалих, както галех Бриана, когато беше малка и изплашена.
— Повярвай ми — прошепнах. — Аз обичам и двама ви.
Той въздъхна дълбоко и помълча за миг.
— Ако мога да намеря онзи мъж и ѝ го върна. Ако успея… мислиш ли, че някой ден ще ми прости?
— Да — казах аз. — Сигурна съм.
От другата страна на преградата чух тихи звуци от любене; въздишка, движение, прошепнати думи.
— Трябва да отидеш — беше казала Бриана. — Само ти можеш да го върнеш.
И тогава за първи път ми хрумна, че може би не е говорила за Роджър.
Преходът през планината беше дълъг и ставаше още по-дълъг заради зимното време. Имаше дни, когато бе невъзможно да се пътува; и тогава по цял ден клечахме под някоя скална издатина или в заслона на горичка, свити срещу вятъра.
Щом прекосихме планината, продължихме малко по-леко, макар че на север ставаше все по-студено. Но всяка нощ лягах с Джейми, сгушени заедно в пашкул от одеяла и кожи, за да споделяме топлината си.
Внимателно броях дните, отбелязвах ги на една вейка с възли. Напуснахме Ривър Рън в началото на януари; а беше средата на февруари, когато Онакара ни посочи дима, издигащ се в далечината от селото на мохоуките, където той и другарите му бяха отвели Роджър Уейкфийлд.
— Змийски град — каза той.
Шест седмици и Бриана щеше да е почти в шестия месец. Ако успеехме да върнем Роджър — и ако беше в състояние да пътува, добавих мрачно, — щяхме да се върнем точно преди детето да се роди. Ако Роджър не беше тук — ако мохоуките го бяха продали другаде… или ако беше мъртъв — каза тихо студено гласче в главата ми, — щяхме да се върнем, без да се бавим повече.
Онакара отказа да ни придружи до селото, което изобщо не ни обнадежди. Джейми му благодари и го изпрати с един от конете, нож и манерка вино като заплащане за услугите му.
Заровихме остатъка от уискито на известно разстояние извън селото.
— Дали ще разберат какво искаме? — попитах, когато се качихме пак на конете. — Дали езикът им е близък до този на тускарора?
— Не е точно същият, лельо, но е подобен — каза Иън. Валеше леко сняг и снежинките се топяха по миглите ми.
— Като между испански и италиански може би. Но Онакара каза, че сачемът и неколцина от другите знаят малко английски, макар че не искат да го говорят. Мохоуките са се били с англичаните срещу французите; все някой ще го разбира.
— Е, тогава — усмихна ни се Джейми и остави мускета си на седлото пред себе си. — Да вървим да си опитаме късмета.
54.
Пленничество I
Февруари 1770 г.
Той беше в селото на мохоуките почти от три месеца, ако се съдеше по възлите на нишката. Отначало не знаеше кои са те; само че са различни от индианците, които го бяха довели и че те се страхуват от тях.
Стоеше скован от изтощение, докато мъжете, които го бяха довели, говореха и сочеха. Новите индианци бяха различни; бяха облечени подходящо за студа, с кожи, и лицата на много от тях бяха татуирани.
Един го побутна с върха на ножа си и го накара да се съблече. Принудиха го да стои гол насред дългата дървена къща пред неколцина мъже и жени, които го сочеха и му се смееха. Десният му крак беше много подут; дълбоката рана се бе инфектирала. Все още можеше да ходи, но всяка стъпка изпращаше жилото на болка по крака му и той често пламваше от треска.