![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Губернаторът се вгледа в лицето ми.
— Сигурно трябваше да ви позная на кораба. Но, разбира се, тогава ви мислех за отдавна мъртва.
— Е, беше тъмно — казах аз глупаво. Прокарах ръка през къдриците си, бях замаяна от брендито и безсънието. После осъзнах какво е казал.
— Да ме познаете ли? Но ние не сме се срещали!
Той се поколеба, после кимна.
— Помните ли една тъмна гора близо до Карярик в Северна Шотландия преди двайсет години? Едно младо момче със счупена ръка? Вие я наместихте. — И той вдигна ръката си, за да демонстрира.
— Господи! — Взех брендито и отпих така, че се закашлях. Примигнах към него с насълзени очи. Като знаех вече кой е, можех да различа фините кости и да видя по-нежните контури на момчето в тях.
— Вашите бяха първите женски гърди, които видях — каза той дяволито. — Това беше огромен шок.
— От който изглежда сте се съвзели — казах доста хладно. — Като че ли обаче сте простили на Джейми, че ви счупи ръката и заплаши да ви застреля.
Той се изчерви леко и остави чашата.
— Ами… ами… да…
Поседяхме още известно време, и двамата нямахме представа какво да кажем. Той си пое дъх един-два пъти, сякаш да каже нещо, но не го направи. Накрая затвори очи, все едно предаваше душата си на Господ, отвори ги и ме погледна.
— Знаете ли… — започна и спря. Погледна към стиснатите си ръце. Син камък блещукаше на пръста му, като сълза.
— Знаете ли — каза отново, тихо, сякаш на ръцете си, — какво е да обичаш някого и никога… никога!… да не можеш да му дадеш покой или радост, или щастие?
Погледна ме, очите му бяха изпълнени с болка.
— Да знаеш, че не можеш да му дадеш щастие не по твоя или по негова вина, а просто защото не си роден такъв, какъвто трябва да бъдеш за него?
Седях тихо и не виждах неговото, а друго красиво лице; тъмно, не светло. Не усещах топлия дъх на тропическата нощ, а ледената ръка на бостънската зима. Виждах как светлината пулсира като сърце, разлива се по студения сняг на болничните чаршафи.
… само защото не си роден такъв, какъвто трябва да бъдеш за него.
— Знам — прошепнах, стиснала ръце в скута си. Бях казала на Франк… остави ме. Но той не можа, както и аз вече не можех да го обичам както трябва, защото бях намерила половинката си другаде.
О, Франк, казах тихо. Прости ми.
— Вероятно ви питам дали вярвате в съдбата — продължи лорд Джон. Призрак на усмивка потрепна на лицето му. — Вие, точно вие, сте най-подходяща да отговорите на това.
— Така ли мислите? — попитах. — Но аз не знам, не повече от вас.
Той поклати глава, после посегна и взе миниатюрата.
— Предполагам, че бях по-голям късметлия от мнозина — каза той тихо. — Господ ми отне само едно. — Изражението му омекна, когато погледна лицето на момчето в ръката си. — Но ми даде нещо много по-скъпоценно в замяна.
Без да се замисля, аз плъзнах ръка по корема си. Джейми ми беше дал същия безценен дар — и бе платил същата огромна цена.
По коридора звучаха стъпки, приглушени от килима. Чу се рязко почукване и един от милицията надникна в кабинета.
— Дамата възстанови ли се? Капитан Джейкъбс приключи с разпитите и каретата на мосю Алегзандр се върна.
Веднага се изправих.
— Да, добре съм. — Обърнах се към губернатора, не знаех какво да му кажа. — Аз… благодаря ви…
Той ми се поклони официално и заобиколи писалището да ме изпрати.
— Безкрайно съжалявам, че преживяхте подобно изпитание, мадам — каза той, в гласа му се усещаше единствено дипломатично съжаление. Беше възвърнал официалния си маниер — гладък и излъскан като паркет.
Последвах милиционера, но на прага импулсивно се обърнах.
— Когато се срещнахме онази нощ на „Морска свиня“… радвам се, че не знаех кой сте. Аз… харесах ви. Тогава.
Той помълча секунда, любезен и дистанциран. После маската падна.
— И аз ви харесах — отвърна тихо. — Тогава.
Имах чувството, че пътувам до непознат. Небето започваше да посивява и дори в сумрака на каретата виждах Джейми срещу себе си с изопнато от умора лице. Беше свалил нелепата перука още щом тръгнахме от резиденцията на губернатора, смъквайки фасадата на изискан французин, за да разкрие раздърпания шотландец под нея. Косата му се спускаше на вълни по раменете, тъмна в предутринната светлина, която лишава всичко от цветове.
— Мислиш ли, че го е направил? — попитах накрая само за да кажа нещо.