Сияйни слова

Отрядът на Мост Четири трополеше по механичния мост. Хората носеха своя мост, по-малък. На Каладин и през ум не му минаваше да излезе от лагера без него. Механизмите на Далинар — грамадните, теглени от чули мостове, които се спускаха с лебедки — бяха удивителни, ала Каладин им нямаше вяра. Не струваха колкото един добър мост, който можеш да носиш на рамо.

Сил пак долетя. Наистина ли очакваше той да живее според нейното разбиране за добро и зло? Нима щеше да отнема силите му всеки път, когато той направеше нещо, с което имаше опасност да я обиди?

Щеше да е като да живее с примка на шията.

Каладин реши да не допуска тревогите му да провалят деня и отиде да нагледа Мост Четири. Гледай ясното небе, рече си той. Дишай с вятъра. Радвай се на свободата. След толкова време в плен, това беше чудо.

Намери отряда, застанал в стойка свободно до моста. Странно беше да ги види със старите кожени елеци с подплънки на раменете върху новите униформи. Облеклото ги превръщаше в странна кръстоска между предишните и сегашните мъже. Отдадоха му чест и той отговори.

— Свободно — рече Каладин и те разтуриха строя. Смееха се и се закачаха, а Лопен и помощниците му раздаваха меховете с вода.

— Ха! — обади се Скалата и седна на моста да си пийне. — Тая работа не е толкова тежка, колкото я помня.

— Понеже вървим по-бавно — обясни Каладин и посочи механичния мост на Далинар. — И понеже помниш ранните дни с моста, а не късните, когато бяхме добре нахранени и добре подготвени. Тогава вече ни беше по-лесно.

— Не — възрази Скалата. — Мостът е по-лек, понеже бихме Садеас. Е правилният начин да се кажат нещата.

— Няма смисъл в това.

— Ха! Съвсем смислено си е. — Скалата отпи. — Празноглав равнинец.

Каладин поклати глава, но си позволи да намери отнякъде усмивка заради познатия глас на Скалата. След като пи и той, отърча през платото, защото Далинар току-що беше прехвърлил пропастта. По края на платото се издигаше високо скално образувание, а отгоре му беше кацнала малка дървена постройка, като крепост. Слънчевата светлина отблясваше от далекогледа, закрепен там.

Нямаше постоянни мостове до това плато, което попадаше извън близкия до лагерите обезопасен район. Съгледвачите, които служеха тук, бяха скачачи — прехвърляха пропастите на тесните места с помощта на дълги пръти. Приличаше на служба, която изисква много особена лудост, и по тази причина Каладин открай време уважаваше скачачите.

Един от тях разговаряше с Далинар. Каладин очакваше човекът да е висок и тънък, но той беше нисък и набит, с яки ръце. Носеше униформената куртка на дома Колин, поръбена с бяло.

— Видяхме нещо там, Сиятелни господарю — казваше скачачът. — Видях го със собствените си очи и записах с глифи деня и часа в тефтера. Човек беше, светеше и летеше напред-назад в небето над платата.