Зовът на барабана [bg]

Той се обърна към мен, безмълвен, с тиха ярост, която можех да приема за твърде дълго сдържано желание, но знаех, че е просто отчаяние. Не търсех удоволствие за себе си; исках само да му дам утеха. Но като се отворих за него, като го подтиквах, някакъв дълбок извор също се отвори и аз се вкопчих в него с внезапна сляпа нужда и отчаяние.

Притискахме се един към друг, треперещи, заровили глави в косата на другия, неспособни да се погледнем, неспособни да се разделим. Бавно, докато спазмите отминаваха, аз започнах да осъзнавам нещата извън нашата малка спирала и си дадох сметка, че лежим сред непознати, голи и беззащитни, скривани единствено от мрака.

И все пак бяхме сами, напълно сами. Имахме усамотението на Вавилон; в другия край на къщата разговаряха, но думите нямаха значение. Можеха да бъдат просто жужене на пчели.

Димът от гаснещия огън се виеше извън нашето убежище, ароматен и невеществен като благовоние. В кутийката ни бе тъмно като в изповедалня; виждах само извивката на рамото на Джейми и мимолетен проблясък в косата му.

— Джейми, съжалявам — казах тихо. — Не си виновен ти.

— А кой друг? — попита той с горчивина.

— Всички. И никой. Самият Стивън Бонет. Но не и ти.

— Бонет? — Гласът му беше безизразен от изненада. — Той какво общо има с това?

— Ами… всичко — казах аз, смаяна. — Ами… няма ли?

Той се извърна леко от мен и отметна косата от лицето си.

— Стивън Бонет е порочно създание и аз трябва да го убия при първа възможност. Но не виждам как мога да го виня за собствените ми провали като мъж.

— Какво говориш, за бога? Какви провали?

Той не отговори веднага, само сведе глава и се превърна в сгърбена сянка в мрака. Краката му още бяха преплетени с моите и усещах напрежението в тялото му, събрано в ставите и сковаващо бедрата му.

— Не съм вярвал, че някога ще ревнувам толкова от мъртъв човек — прошепна той накрая. — Не мислех, че е възможно.

— От мъртъв човек? — Гласът ми се надигна от изумление и тогава ми просветна. — От Франк?

Той лежеше неподвижен, почти легнал върху мен. Ръката му докосваше лицето ми колебливо.

— Че от кой друг? През целия път червеят на ревността ме яде. Виждам лицето му и наяве и насън. Нали каза, че приличал на Джак Рандал?

Прегърнах го силно и притиснах главата му надолу, за да приближа ухото му към устата си. Слава богу, че не бях споменала за пръстена пред него — но нима лицето ми, моето предателско, прозрачно лице, някак бе издало какво мисля за това?

— Как? — прошепнах и го стиснах по-силно. — Как може да мислиш за такова нещо?

Той се освободи, надигна се на лакът и косата му се изсипа по лицето ми като пламтящи сенки, светлината на огъня играеше златна и алена по нея.