Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Шутът кимна умислено.
— Явно пак трябва да прочета тази твоя книга. Но исках да те предупредя. Скоро си тръгвам.
— Тръгваш си? — учуди се Далинар. — Та ти току-що дойде.
— Знам. Трябва да призная, че е невероятно влудяващо. Открих място, където трябва да бъда, макар да не съм напълно сигурен защо трябва да съм там, честно казано. Невинаги става толкова добре, колкото ми се ще.
Далинар се намръщи. Шутът се усмихна дружелюбно.
— Ти един от тях ли си? — попита Далинар.
— Моля?
— Вестител.
Шутът се разсмя.
— Не. Благодаря ти, обаче не съм.
— А дали си онзи, когото търся? Сияен?
Шутът се усмихна.
— Аз съм просто човек, Далинар, колкото и понякога да ми се ще да не беше така. Не съм Сияен. И понеже съм твой приятел, моля те да разбереш, че нашите цели не съвпадат напълно. Не бива да ми се доверяваш. Ако се налага да гледам как светът рухва и изгаря, за да получа каквото искам, ще го направя. Със сълзи на очи, вярно, но ще го направя.
Далинар се умисли.
— Ще сторя каквото е по силите ми да помогна — продължи Шутът — и по тази причина трябва да си отида. Не мога да рискувам твърде много, защото намери ли ме той, ще се превърна в нищо — една душа, разкъсана и разбита на парченца, които не могат да се съберат. Работата ми тук е по-опасна, отколкото въобще можеш да знаеш.
Той се обърна и тръгна.
— Шуте — викна Далинар.
— Да?
— Ако те намери кой?
— Онзи, с когото се бориш, Далинар Колин. Бащата на омразата.
Шутът отдаде чест и хукна.
68
Мостове
„Струва ми се обаче, че всичко е направено с цел, и ако ние като младенци се запретваме из работилницата, по-скоро ще увеличим бедата, а няма да я предотвратим.“
Пустите равнини.
Каладин не ги имаше за свои така, както приемаше пропастите, където неговите хора намериха сигурност. Помнеше твърде добре болката в окървавените нозе, разбити от тази неравна каменна пустош, по време на първия пробег. Тук не вирееше почти нищо — само някоя и друга туфа скални пъпки или няколко инатливи ластари, които се спущаха в пропастта от подветрената страна на платото. Дъното на цепнатините гъмжеше от живот, ала тук горе бе голо.
Болезнените стъпала и пламтящите рамене от бягането с моста не бяха нищо в сравнение с клането, което очакваше хората му в края на пробега. Бурята да го отнесе… дори като гледаше през равнините, Каладин потреперваше. Сякаш чуваше свистенето на стрелите във въздуха, виковете на ужасените мостови, песента на паршендите.
Трябваше да смогна да спася повече хора от Мост Четири, каза си той. Щях ли да успея, ако бях усвоил силите си по-бързо?
Вдъхна Светлина, та да се успокои. Само че светлината не дойде. Стоеше вцепенен, а войниците крачеха по един от грамадните механични мостове на Далинар. Опита пак. Нищо.
Извади сфера от кесията си. Огнената марка сияеше по обичайния начин и багреше пръстите му в червено. Нещо не беше наред. Каладин не можеше да почувства бурята вътре, както чувстваше по-рано.
Сил се носеше високо над пропастта заедно с вятърните духчета. Звънкият ѝ смях падаше върху Каладин като дъжд и той вдигна поглед.
— Сил? — обади се тихо Каладин. Не искаше да изглежда като побъркан, но нещо дълбоко в него се плашеше като уловен за опашката плъх. — Сил!
Неколцина войници го изгледаха и после вдигнаха очи към небето. Каладин не им обърна внимание, понеже Сил се понесе надолу като лента от светлина. Завъртя се около него и продължи да се смее.
Светлината на Бурята се върна. Каладин отново я усещаше и жадно вдъхна от сферата, макар да прояви здравия разум да я скрие в юмрук и да тури ръка пред гърдите си, та да не е прекалено явно. Светлината на една марка не стигаше да го разкрие пред хората, а той се чувстваше много, много по-добре, когато тя бушуваше вътре в него.