Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Надявам се — рече мистър Пикуик, — че нашият лекомислен приятел не прави никакви глупости от задното място.
— О, не, разбира се — успокои го Бен Алън. — Освен когато е на градус, Боб е най-кроткото същество на този свят.
Тогава се чу оглушително подражаване звука на бойна тръба, а после възторжени викове и крясъци, явно излизащи всичките от гърлото и белите дробове на най-кроткото същество на този свят или, казано по-просто, от самия мистър Боб Сойър.
Мистър Пикуик и мистър Бен Алън се спогледаха многозначително и първият джентълмен, снемайки шапката си и подавайки се от прозореца на каретата, докато почти цялата му жилетка беше навън, успя най-сетне да зърне веселия им приятел.
Мистър Боб Сойър бе седнал не на задната седалка, а на покрива, разкрачил нозе, доколкото можеше да го стори без неудобство, кривнал на главата си шапката на мистър Уелър и грабнал в една ръка огромен сандвич, а в другата — плетена бутилка с порядъчно голям обем, от които той се гощаваше поред с голяма наслада, разнообразявайки монотонността на това занимание ту с някой крясък, ту пък с размяна на весели задевки с всеки срещнат по пътя. Аленият флаг бе грижливо закрепен в изправено положение към парапета на задната седалка, гдето се бе разположил мистър Самюъл Уелър, докаран с шапката на Боб Сойър, и с удоволствие унищожаваше двоен сандвич, а по възбуденото му лице се четеше ясно, че напълно одобрява това, което ставаше.
То бе достатъчно да раздразни един джентълмен с чувство за благопристойност, какъвто бе мистър Пикуик, но бедата се оказа далеч по-голяма, защото в този миг се разминаваха с някакъв дилижанс, претъпкан и вътре, и вън, а пътниците съвсем неприкрито изразиха своето удивление. На това отгоре редом с каретата им подтичваше някакво ирландско семейство, което просеше през цялото време и беше с доста буен нрав, особено пък мъжът, главата на фамилията, който, изглежда, взе горепосочените проявления като съставна част от някакво политическо или подобно тържество.
— Мистър Сойър! — провикна се мистър Пикуик, изпаднал в голяма възбуда. — Мистър Сойър, сър!
— Ало! — отговори този джентълмен, поглеждайки надолу от покрива на каретата с възможно най-голямо хладнокръвие.
— Да не сте полудели, сър? — запита мистър Пикуик.
— Съвсем не — отвърна Боб, — само ми е весело.
— Весело ви е! — възкликна мистър Пикуик. — Свалете тази позорна червена кърпа, моля. Настоявам, сър! Сам, свалете я.
Преди Сам да успее да се намеси, мистър Боб Сойър сви своето знаме и след като го пъхна в джоба си, кимна много учтиво на мистър Пикуик, избърса гърлото на плетената бутилка и я надигна към своите устни; после го осведоми, без да прибягва до словесни средства, че той посвещава тази глътка на него с безброй пожелания за щастие и благополучие. Като свърши с това, Боб постави обратно запушалката много грижливо и като погледна с благост надолу към мистър Пикуик, захапа голям залък от сандвича си и се усмихна.
— Хайде — рече мистър Пикуик, чийто мимолетен гняв не можа да удържи срещу пълното самообладание на Боб, — моля ви, нека сложим край на тези глупости.
— Разбира се, разбира се, — отговори Боб, като смени отново шапка с мистър Уелър, — аз нямах намерение да ги правя, само че тъй се съживих от пътуването, че не можах да се въздържа.
— Мислете как изглеждаме за другите — поучи го мистър Пикуик, — не забравяйте приличието.
— Съгласен — отзова се Боб, — това съвсем не беше редно. Добре, началство.
Успокоен от тези уверения, мистър Пикуик прибра отново главата си в каретата и вдигна стъклото; но едва бе подновил разговора, прекъснат от мистър Боб Сойър, когато се постресна от появата на малък тъмен предмет с продълговата форма, който се люшкаше навън край прозореца и нетърпеливо почукваше, сякаш искаше да го пуснат вътре.
— Какво е това? — възкликна мистър Пикуик.
— Прилича на плетена бутилка — забеляза Бен Алън, оглеждайки с известно любопитство въпросния предмет през очилата си. — Струва ми се, че е на Боб.