Зовът на барабана [bg]

Стана и се отдалечи към другия край на къщата. Всички вече си бяха легнали. Пет огнища горяха по протежение на сградата, всяко си имаше дупка за отдушник, а отсрещната стена бе разделена на две кутийки, по една за всяка двойка или семейство, с ниска широка платформа за спане и място под нея за склад.

Джейми спря пред отделението, което ни бяха дали и където бях оставила наметалата и багажа ни. Събу си обувките, разкопча наметалото, което носеше над бричовете и ризата и изчезна в мрака, без да погледне назад.

Аз се изправих, смятах да го последвам, но Иън сложи ръка на рамото ми.

— Лельо — рече той колебливо. — Няма ли да му простиш?

— Да му простя? — втренчих се в него. — За какво? За Роджър ли?

Той изкриви лице.

— Не. Това беше ужасна грешка, но и сега бихме го направили, ако не знаехме истината. Не… за Бонет.

— За Стивън Бонет? А защо изобщо мисли, че го обвинявам за това? Никога не съм му казвала подобно нещо? — Дори не го бях помисляла, защото бях твърде заета да се притеснявам, че той вини мен.

Иън прокара ръка през косата си.

— Ами… не разбираш ли, лельо? Той се вини за това. Вини се, откакто този човек ни ограби в реката; и сега, след онова, което е причинил на братовчедка ми… — Сви рамене, изглеждаше леко смутен. — Това направо го изяжда и като знае, че и ти си му ядосана…

— Но аз не съм ядосана на него! Мислех си, че той е ядосан на мен, защото не му казах веднага, че го е направил Бонет.

— О… — Иън сякаш не знаеше дали да се смее, или да се притеснява. — Е, сигурно щяхме да си спестим малко неприятности, ако беше казала, но не, сигурен съм, че не е заради това, лельо. Все пак, когато братовчедката Бриана ти е казала, ние вече се бяхме срещнали с Макензи в планината и го бяхме подредили.

Поех дълбоко дъх и издишах.

— Значи според теб той си мисли, че съм ядосана на него?

— О, всеки може да го види, лельо — увери ме той искрено. — Ти не го поглеждаш, нито говориш с него, освен ако не се налага… и — прочисти деликатно гърлото си — не съм те виждал да отиваш в леглото му поне от месец.

— Е, и той не идва в моето! — казах разпалено, преди да осъзная, че едва ли трябва да водя такъв разговор със седемнайсетгодишно момче.

Иън приведе рамене и ме погледна ококорен.

— Е, той си има гордост все пак, нали?

— О, да, има си — казах аз и прокарах ръка по лицето си. — Аз… виж Иън, благодаря ти, че ми го каза.

Той ми се усмихна така, че лицето му се преобрази.

— Е, не искам да го гледам да страда. Аз много обичам чичо Джейми.

— Аз също — отвърнах и преглътнах малката буца в гърлото си. — Лека нощ, Иън.