Каменният кръг [bg]

Бръчките от стреса по лицето на Грей се отпуснаха леко.

— Разбирам — каза той бавно. — Значи… не сте го виждала от… Господи, това са двайсет години! — Вгледа се изумен в мен. — И четири месеца? Защо… как… — Поклати глава, пропъждайки въпросите.

— Е, това сега няма значение. Но той не ви ли каза… че… той не ви ли каза за Уили?

Гледах го неразбиращо.

— Кой е Уили?

Вместо обяснение, Грей се наведе и отвори чекмеджето на писалището си. Издърпа малък предмет, сложи го отгоре и ми махна да се приближа.

Това беше портрет, овална миниатюра, в резбована рамка от някакво фино тъмно дърво. Погледнах лицето и го оставих внезапно, коленете ми омекнаха. Съвсем смътно видях как лицето на Грей плава над писалището като облак на хоризонта, когато взех миниатюрата да я погледна по-внимателно.

Като брат е на Бри — беше първата ми мисъл. Втората — тя дойде със силата на удар в слънчевия сплит: „Господи, той е брат на Бри!“

Не можеше да има съмнение. Момчето на портрета беше на девет или десет години, лицето още бе по детски нежно, а косата мека и кестенява, не червена. Но скосените сини очи гледаха дръзко над прав, въздълъг нос и високите викингски скули изпъваха гладката кожа. Наклонът на главата издаваше същата увереност като на мъжа, който му бе дал това лице.

Ръцете ми трепереха така силно, че едва не я изпуснах. Оставих я на писалището, но сложих ръка върху нея, сякаш да не скочи и да ме ухапе. Грей ме гледаше не без съчувствие.

— Не знаехте ли?

— Коя… — Гласът ми беше дрезгав от шока и трябваше да спра, за да прочистя гърлото си. — Коя е майка му?

Грей се поколеба, гледаше ме внимателно, после леко сви рамене.

— Тя е мъртва.

— Коя е? — Вълните на шока още се разливаха от епицентъра на стомаха ми и караха темето ми да потрепва, а пръстите на краката ми се сковаха, но поне гласните ми струни вече бях под контрол. Чувах как Джени казва: „Той не е мъж, който трябва да спи сам, нали“. Очевидно не беше.

— Казваше се Дженива Дънсейни. Сестра е на жена ми.

Главата ми се маеше от усилието да проумея всичко това и май не проявих особена тактичност.

— Вашата жена? — ококорих се насреща му. Той се изчерви силно и извърна очи. Ако бях имала някакви съмнения относно начина, по който бе гледал Джейми, вече нямах никакви.

— Мисля, че няма да е зле просто да ми обясните какво общо имате с Джейми, с тази Дженива и с момчето — казах аз, след като пак взех портрета.

Той изви вежда хладно и резервирано; беше шокиран, но вече се съвземаше.