Спомен за светлина

Авиенда застина и се вслуша във воя. Не звучеше съвсем като вълчи.

Бурята при Шайол Гул продължаваше. Тя не знаеше чия страна печели. Навсякъде лежаха паднали тела, някои разкъсани от вълци, други - все още димящи от атаките на Единствената сила. Бурните ветрове пердашеха и бушуваха, вдигаха вълни от прах и камъчета.

Тя усещаше преливането от Ямата на Ориста, но беше като лек пулс, за разлика от онази стихия на пречистването. Ранд. Добре ли беше? Какво ставаше там?

Белите облаци, докарани от Ветроловките, закипяха сред катраненочерните бурни облаци горе и се завихриха в огромна спирала над планинския връх. Според това, което бе чула за Ветроловките - бяха се изтеглили нагоре по Шайол Гул, на скална издатина много над входа на пещерата и все още се трудеха с Купата на ветровете, - те бяха на ръба на поражението. Над две трети бяха рухнали от умора. Скоро бурята щеше да погълне всичко.

Авиенда настъпи напред през вихрушката, за да потърси източника на воя. Нямаше други преливащи, с които да свърже, след като Рафела я бе оставила, за да застане със Заклетите в Дракона на последен отпор при пещерата. Други се избиваха тук долу и бродеха на малки групи из долината. Деви, Мъдри, сисвай’айман, тролоци, Чезнещи. И вълци. Стотици вълци се бяха включили в битката. Имаше също тъй и доманци, тайренци и Заклети в Дракона - макар че повечето от тях се сражаваха на пътеката, водеща към Ранд.

Нещо падна на земята до нея, нададе протяжен стон и тя удари, преди да помисли. Драгхарът лумна в пламъци като пръчка, съхнала сто дни на слънце. Авиенда вдиша дълбоко и се огледа. _Вой._ Стотици и стотици гласове.

Затича към този вой през долината. Докато тичаше, от прашните сенки излезе някой: слаб жилав мъж със сива брада и златни очи. Придружаваше го малка глутница вълци. Мъжът я погледна, а след това се обърна натам, откъдето бе дошъл.

Авиенда спря. Златни очи.

- Ти, който тичаш с вълци! - извика му. - Водиш ли Перин Айбара?

Мъжът замръзна. Държеше се като вълк, предпазлив и опасен.

- Знам го Перин Айбара - отвърна й с вик. - Но не е с мен. Ловува другаде.

Авиенда пристъпи към мъжа. Той я гледаше нащрек и няколко от вълците му изръмжаха. Не изглеждаха толкова доверчиви към нея и народа й, колкото към тролоците.

- Този нов вой - надвика тя вятъра, - от… ваши приятели ли е?

- Не - отвърна мъжът и погледът му стана отчужден. - Не, вече не. Ако познаваш жени, които могат да преливат, айилко, трябва да ги доведеш тук веднага. - Тръгна към воя и глутницата му затича с него.