Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Ранд потърси празнотата, както го беше научил Трам. Всички чувства, всички тревоги, цялата болка. Сбра ги и ги хвърли в пламъка на една-единствена свещ.
Изпита покой. Покоя на капка вода, падаща във вир. Покоя на мигове, покоя между мигновения, покоя на празнотата.
- Няма да се предам - повтори той и думите прокънтяха в душата му като чудо.
АЗ ВЛАСТВАМ НАД ВСИЧКИ ТЯХ. ПРЕКЪРШВАМ ГИ ПРЕД СЕБЕ СИ. ТИ ЗАГУБИ, ДЕТЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.
- Ако мислиш така, то е защото не можеш да видиш - прошепна в тъмното Ранд.
Задъханият Лоиал се върна на северния край на Височините и донесе на Мат вестта за храбрата битка на Лан.
Съобщението порази дълбоко Мат и всички в армията му - особено Пограничниците, загубили своя крал и брат. Сред шараите също се възцари смут. Вестта за смъртта на Демандред вече се беше разнесла.
Мат потисна скръбта. Не това щеше да иска Лан. Вместо да й се поддаде, вдигна високо своя ашандарей и изкрещя колкото му сили държат:
- Тай’шар Малкиер! Лан Мандрагоран, проклетнико възхитителен! Ти успя!
И препусна към войските на Сянката. Още викове закънтяха след него:
- Тай’шар Малкиер! - Викове от всички народи, Пограничници и не. Връхлетяха с Мат вкупом на щурм срещу стъписания враг.
Глава 39
Онези, които се борят
НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПРОУМЕЕШ, НАЛИ? - запита Ранд тъмнината. - НЕПОСИЛНО Е ЗА ТЕБ. ПРЕКЪРШВАШ НИ И ВСЕ ПАК СЕ БОРИМ! ЗАЩО? НЕ СИ ЛИ НИ УБИЛ? НЕ СИ ЛИ НИ СЪСИПАЛ?
ТИ - отвърна Тъмния. - НАДВИХ ТЕ.
Ранд пристъпи напред. В това място на нищото Шарката сякаш закръжи около него като тъкан. ТУК Е СЛАБОСТТА ТИ, ШАЙ’ТАН - ВЛАСТЕЛИН НА МРАКА, ГОСПОДАР НА ЗАВИСТТА! ВЛАДЕТЕЛ НА НИЩОТО! ЕТО ЗАЩО СЕ ПРОВАЛИ! НЕ Е ЗА МЕН. _НИКОГА НЕ Е БИЛО ЗА МЕН!_
Беше за една жена, разкъсана и пребита, прокудена от трона си - жена, която бе пълзяла, когато трябваше. Тази жена продължаваше да се бори.
Беше за един мъж, когото любовта непрестанно бе изоставяла, мъж, който бе намерил мястото си в свят, който други щяха да оставят да ги подмине. Мъж, който помнеше истории и който взимаше глупави момчета под крилото си, след като по-разумното беше да ги подмине. Този мъж продължаваше да се бори.
Беше за една жена с тайна, с надежда за бъдещето. Жена, която бе намерила истината преди други да могат. Жена, която бе дала живота си и след това й беше върнат. Тази жена продължаваше да се бори.
Беше за един мъж, комуто бяха отнели семейството, но който стоеше високо изправен в скръбта си и защитаваше когото можеше.
Беше за една жена, която отказваше да повярва, че не може да помогне, не може да Изцери наранените.
Беше за един герой, който с всеки свой дъх настояваше, че е всичко друго, но не и герой.
Беше за една жена, която нямаше да превие гръб, докато я пребиваха, и която блестеше със Светлината пред очите на всички, включително Ранд.
Беше за всички тях.
Виждаше това, отново и отново, в Шарката около себе си. Вървеше през еони и векове и ръката му преминаваше през ивиците светлина на Шарката.
ЕТО Я ИСТИНАТА, ШАЙ’ТАН - каза Ранд и направи нова стъпка напред, разперил ръце, а изтъканата Шарка се просна около тях. НЕ МОЖЕШ ДА ПОБЕДИШ, АКО НИЕ НЕ СЕ ПРЕДАДЕМ. ТОВА Е, НАЛИ? ТАЗИ БОРБА НЕ Е ЗА ПОБЕДА В БИТКА. ДА МЕ УНИЩОЖИШ… НИКОГА НЕ БЕШЕ, ЗА ДА МЕ НАДВИЕШ. БЕШЕ ЗА ДА МЕ ПРЕКЪРШИШ.
ТОЧНО ТОВА СЕ ОПИТВАШЕ ДА НАПРАВИШ С ВСИЧКИ НАС. ТОЧНО ЗАТОВА ПОНЯКОГА СЕ ОПИТВАШЕ ДА НАКАРАШ ДРУГИ ДА НИ УБИЯТ, А ПОНЯКОГА ТИ БЕШЕ ВСЕ ЕДНО. ПЕЧЕЛИШ, КОГАТО НИ ПРЕКЪРШИШ. НО НЕ СИ. НЕ МОЖЕШ.
Мракът потръпна. Нищото се разтърси, сякаш сводовете на самите небеса се пропукаха. Викът на Тъмния прокънтя, гневен и непокорен.
В празнотата Ранд продължи напред и мракът потръпна.
ВСЕ ОЩЕ МОГА ДА УБИВАМ, изрева Тъмния. ВСЕ ОЩЕ МОГА ДА ГИ ВЗЕМА ВСИЧКИ! АЗ СЪМ ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ГРОБА. ГОСПОДАРЯТ НА БИТКАТА Е МОЙ. ВСИЧКИ СА МОИ!
Ранд пристъпи напред и протегна ръка. В дланта му седеше светът и на този свят - континент, и на този континент - бойно поле, и на това бойно поле - две тела на земята.
Мат се биеше, Трам бе до него. Карийд и гвардейците от Смъртната стража се присъединиха към тях, след това Лоиал и огиерите. Войските на десетки държави и народи се сражаваха, прииждаха след него, докато препускаше по платото.
Врагът ги превъзхождаше трикратно.
Мат се биеше и ревеше на Древната реч.
- За Светлината! За чест! За слава! За самия живот!
Посече един тролок, после още един. Половин дузина за няколко мига, но имаше чувството че се бие със самия прибой. Удареше ли звяр, на мястото му изникваше ново черно петно. Тролоците се движеха в сенките, огрени само от някой случаен фенер или забита в земята горяща стрела.