Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Тролоците не се биеха вкупом. „Можем да ги прекършим - помисли Мат. - Трябва да ги прекършим!” Това беше шансът му. Да натисне сега, докато шараите бяха зашеметени от падането на Демандред.
СИНЪТ НА БИТКИТЕ. ЩЕ ГО СЪКРУША. ЩЕ ГИ ВЗЕМА ВСИЧКИ, ВРАГ. КАКТО ВЗЕХ КРАЛЯ НА НИЩОТО.
Кръв и кървава пепел! Какво беше онова _нищо_ в главата му? Мат обезглави един тролок и избърса челото си, докато Карийд и Смъртната стража го прикриха за малко.
_Усещаше_ бойното поле в нощта. Много бяха тролоците и шараите. Толкова много.
- Твърде много са! - извика Арганда някъде наблизо. - Светлина, ще ни прегазят! Трябва да отстъпим! Каутон, чуваш ли ме?
„Мога да го направя - помисли Мат. - Мога да спечеля тази битка.” Една армия можеше да надвие числено превъзхождащ я враг, но му трябваше инерция, предимство. Благоприятно хвърляне на зара.
Ранд стоеше над Шарката и гледаше падналите мъже на земя, където надеждата сякаш бе умряла.
- Не си наблюдавал внимателно. За едно нещо грешиш. Толкова много грешиш…
Притиснато и само, едно момче се беше присвило в цепнатина в скалата. Страхотии с ножове и зъби - самата въплътена Сянка - дращеха в скривалището му, бъркаха с дълги като ножове пръсти и деряха кожата му.
Изпаднало в ужас, разплакано, плувнало в кръв, момчето вдигна златен рог към устните си.
Мат примижа. Шумът на битката сякаш заглъхна.
„Толкова много грешиш, Шай’тан”, прошепна в ума му гласът на Ранд.
А след това гласът вече не беше в ума му. Можеше да се чуе ясно от всеки на бойното поле.
„Онзи, когото се опита да убиеш многократно - каза Ранд. - Онзи, който изгуби кралството си, онзи, комуто отне всичко…”
Плувнал в кръв от удара на меча в хълбока му, последният крал на Малкиер се олюля и се вдигна на крака. И вдигна и ръка, стисна за косата главата на Демандред, пълководеца на армиите на Сянката.
„Този мъж - извика Ранд. - Този мъж все още се бори!”
Мат усети как бойното поле затихна. Всички замръзнаха.
И в този миг отекна тих, но мощен звук. Чиста, златна нота. Протяжен тон, който обгърна всичко. Звукът на рог, чист и красив.
Мат беше чул този звук веднъж.
Мелар стоеше на колене до Елейн, притиснал медальона до главата й, за да не може да прелее.
- Това можеше да тръгне съвсем иначе, моя кралице - рече той. - Трябваше да си по-сговорчива.
Светлина! Тази похотлива усмивка беше ужасна. Беше запушил устата й, разбира се, но тя не му достави удоволствието да я види, че плаче.
_Щеше_ да намери начин да се измъкне от това. Трябваше да се отърси от медальона. Разбира се, щеше да остане преливащият. Но ако можеше да се отърве от медальона и след това да удари бързо…
- Жалко, че твоята малка капитан-генералка не е жива да види - каза Мелар. - Каквато беше глупачка, май _наистина_ вярваше, че е Биргит от легендите.
Елейн чу някакъв тих и далечен звук. Земята се разтърси.
Опита се да се съсредоточи, но успя само да помисли, че Биргит беше права през цялото време. Беше напълно невъзможно да се спасят бебетата, както бе предсказала Мин, ако самата Елейн загинеше.
Бяла мъгла заизвира от земята около тях като душите на мъртвите и се закъдри.
Мелар изведнъж се вцепени.
Елейн примига и го погледна отдолу. Нещо сребристо стърчеше от гърдите му. Приличаше на… връх на стрела.
Мелар се обърна, ножът се изплъзна от пръстите му. Зад него Биргит Сребролъката стоеше над своя труп, с обезглавеното тяло между краката й. Вдигна лък, блестящ като току-що излъскано сребро, и пусна нова стрела, която сякаш остави диря светлина във въздуха, преди да прониже Мелар в главата и да го прикове към земята. Следващата й стрела порази преливащия на Мелар - уби Властелина на ужаса преди да е успял да реагира.
Около тях мъжете на Мелар стояха като замръзнали, зяпнали Биргит. Облеклото, което носеше сега, сякаш сияеше. Късо бяло палто, торбести жълти панталони и тъмно наметало. Дългата златиста коса висеше на плитка до кръста й.
- Аз съм Биргит Сребролъката - заяви Биргит, за да разсее всяко съмнение. - Рогът на Валийр прозвуча, за да призове всички на Последната битка. Героите се завърнаха!
Лан Мандрагоран държеше вдигната високо главата на един от Отстъпниците - техния боен командир, уж непобедимия.
Никой от армията на Сянката не можеше да пренебрегне случилото се, където и да беше на бойното поле. Гласът, дошъл отникъде, го беше прогласил. Това, че нападателят стоеше прав, докато Избраният лежеше мъртъв… ги стъписа. Изплаши ги.