Сияйни слова

Повечето светлооки се бяха оттеглили и Далинар остана на острова с прислугата и паршите, които раздигаха храната. Няколко доверени старши слуги почнаха да изтребват сферите от водата с мрежи на дълги пръти. Подканени от Далинар, неговите мостови нападнаха останките от празненството с ненаситния апетит, присъщ на всеки войник при неочаквана почерпка.

Наблизо мина някакъв слуга, положил длан на ефеса на сабята си. Слугата спря. Далинар се сепна и осъзна, че е помислил черната униформа на Шута за такава на някой бъдещ старши слуга.

Далинар доби твърдо изражение, макар вътрешно да простена. Шутът? Сега? Далинар имаше чувството, че се е сражавал на бойното поле в продължение на десет часа. Странно колко подобни на битка бяха няколкото часа трудни разговори.

— Умно постъпи тази вечер — рече Шутът. — Превърна нападението в обещание. Най-мъдрите измежду хората знаят, че за да обезсилиш обидата, често трябва само да я приемеш.

— Благодаря ти — отвърна Далинар.

Шутът кимна отсечено и проследи кралската карета, докато тя се изгуби от поглед.

— Тази вечер се оказах без много работа за вършене. Елокар нямаше нужда от Шут, понеже малцина искаха да разговарят с него. Всички дойдоха при тебе.

Далинар въздъхна. Като че силите му бяха изцедени. Шутът не го каза на глас, но не беше и нужно. Далинар схвана намека.

Дойдоха при теб, вместо при краля. Защото, по същество, ти си крал.

— Шуте, аз тиран ли съм? — установи, че пита Далинар.

Шутът шавна с вежди и затърси някакво остроумие. След миг се отказа.

— Да, Далинар Колин — рече той меко и ласкаво, като че говореше с разплакано дете. — Такъв си.

— Не искам.

— С цялото ми уважение, господарю, това не е съвсем вярно. Ти търсиш власт. Улавяш нещо и го пускаш много трудно.

Далинар сведе глава.

— Не скърби — продължи Шутът. — Сега е време за тирани. Съмнявам се, че това място е готово за нещо повече, а добронамереният тиран е за предпочитане пред бедите на слабата власт. Може би в друго време и на друго място щях да те изоблича със злост и жлъч. Тук и сега те ценя, понеже светът има нужда от тебе.

Далинар поклати глава.

— Трябваше да призная на Елокар правото да властва, а не да се намесвам толкова.

— Защо?

— Защото той е крал.

— Нима това е нещо свещено? Божествено?

— Не е — призна Далинар. — Всемогъщият, или поне онзи, който твърди, че е Всемогъщият, е мъртъв. Пък и да не беше, короната не е дошла в нашето семейство от само себе си. Ние я завоювахме и се наложихме над другите Върховни принцове.

— Защо тогава?

— Защото не бяхме прави — отговори Далинар и присви очи. — Гавилар, Садеас и аз сгрешихме с делата си навремето.

Шутът изглеждаше искрено изненадан.

— Вие обединихте кралството, Далинар. Направихте нещо добро, нещо, от което имаше отчаяна нужда.

— Това ли наричаш единство? — попита Далинар и махна с ръка към останките от пиршеството и към разотиващите се светлооки. — Не, Шуте. Ние се провалихме. Мачкахме, убивахме и се провалихме жалко. В Алеткар получавах само онова, което изисквах. Като взехме престола със сила, ние подсказахме — не, ние изкрещяхме — че силата дава правото да властваш. Ако Садеас мисли, че е по-силен от мен, то той е длъжен да опита да ми отнеме престола. Ето това са плодовете на моята младост, Шуте. Затова ни е нужно нещо повече от тирания, пък била тя и добронамерена, та да преобразим кралството. Така учеше Нохадон. И това ми убягваше през цялото време.