Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— А как го почваме, нали? — извика Боб, като триеше потеклите от очите му сълзи с един от маншетите на връхната си дреха.
— Мой драги сър — рече мистър Пикуик доста смутен, — аз съвсем не знаех, че вие ще ни придружавате.
— Разбира се, и това именно е главното — отвърна Боб, хващайки мистър Пикуик за реверите на палтото. — Точно туй е смешното!
— О, това е смешното! — повтори мистър Пикуик.
— Разбира се — каза Боб. — Та туй е живецът на всичко, знаете, а също, дето оставям моята работа сама да се оправя, тъй като и тя, изглежда, се е заинатила да не ме оправя. — Обяснявайки така странното явление с кепенците, мистър Боб Сойър посочи към дюкяна и биде обзет от нов порив на весело настроение.
— Боже мой, вие сигурно не сте дотолкова луд, та да оставите пациентите си, без да има кой да им помогне! — възрази мистър Пикуик с много сериозен тон.
— Защо не? — запита в отговор Боб. — От това, знаете, аз ще спестя. Никой от тях никога не плаща. Освен това — добави Боб, понижавайки гласа си до поверителен шепот — така ще им бъде много по-добре: точно сега съм привършил почти всичките лекарства, а и сметките ми не са в ред, ето защо щях да се видя принуден да им дам разслабително на всичките, а за някои то сигурно нямаше да е от полза. Тъй че всичко се нарежда чудесно.
Имаше дълбока философия в това разсъждение, а мистър Пикуик не беше подготвен за такъв довод. Той помълча за миг и добави с по-малко твърдост от преди:
— Но тази пощенска кола, млади приятелю, побира само трима души и аз съм се уговорил с мистър Алън.
— Не се безпокойте ни най-малко за мен — отвърна Боб. — Премислил съм всичко. Ние двамата със Сам ще се сместим на външната седалка. Видите ли? Тази малка бележка ще бъде окачена на вратата на дюкяна: „Сойър, приемник на Нокморф. Отнесете се до мисис Крипс отсреща.“ Мисис Крипс е майка на моя помощник. „Мистър Сойър много съжалява — казва мисис Крипс, — но нямаше как — отведоха го рано тази сутрин за консултация с най-изтъкнатите хирурзи на страната — не можели без него — настояваха да отиде на всяка цена — извънредно трудна операция.“ В същност — добави Боб в заключение — от това, надявам се, ще имам повече полза, отколкото ако остана. Ако бъде поместено в местните вестници, значи, че кариерата ми е налице. Ето го и Бен! Хайде, качвай се!
Изрекъл набързо тези думи, мистър Боб Сойър изблъска кочияша настрана, метна приятеля си във возилото, тръшна вратата, вдигна стълбичката, окачи бележката на външната врата, заключи я, сложи ключа в джоба си, скокна на задната седалка, даде знак за тръгване и извърши всичко с такава необикновена скорост, че преди мистър Пикуик да бе почнал истински да обмисля дали мистър Боб Сойър би трябвало да ги придружи, или не, те вече се носеха нататък, с мистър Боб Сойър, добре настанен като съставна част на екипажа.
Докато пътят им минаваше по улиците на Бристол, закачливият Боб носеше професионалните си зелени очила и се държеше сериозно с подобаваща на положението му тежест, позволявайки си само различни словесни духовитости, ползуващи и забавляващи единствено мистър Самюъл Уелър. Но щом излязоха вън от града, той смъкна и своите очила, и своята сериозност едновременно и захвана да прави най-разнообразни, не много изтънчени шеги, предназначени да привлекат вниманието на минувачите и по този начин да направят както екипажа, така и пътниците в него предмет на по-специално любопитство; от тези ярки прояви най-незабележителни бяха гръмогласното подражаване звука на бойна тръба и очебийно развятата алена копринена кърпичка, вързана на бастун, която той размахваше във въздуха от време на време по най-разнообразен начин в израз на гордо предизвикателство.
— Чудя се — рече мистър Пикуик, спирайки насред спокойния си разговор с мистър Бен Алън относно многобройните добродетели на неговата сестра и на мистър Уинкл, — чудя се, какво ли кара хората, минаващи край нас, да ни заглеждат така?
— Това е заради спретнатия екипаж — отговори мистър Бен Алън с нотка на гордост в гласа. — Струва ми се, че не са свикнали да виждат подобни неща всеки ден.
— Възможно е — отвърна мистър Пикуик. — Би могло да е тъй. Може и да е това.
Мистър Пикуик щеше може би да дойде постепенно до това умозаключение, ако не се бе случило да надзърне тъкмо тогава от прозореца на каретата: той забеляза, че погледите на минаващите покрай тях пътници съвсем не говореха за почтителна изненада и че някакви телеграфически съобщения сякаш се разменяха между тях и хората вън от екипажа; следователно му дойде на ума, че тези изяви биха могли да имат някаква далечна връзка с шеговитите склонности на мистър Робърт Сойър.