Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Хайде, майко, чуваш ли го какво казва — сурово заговори Алис и направи нетърпеливо движение с глава, — разпитай го още веднъж и ако пак не се погодите, ако желаеш, унищожи го и приключи с него.

Мисис Браун, трогната, изглежда, от тези нежни увещания, отначало започна да вие, а после, постепенно омеквайки, взе в обятията си разкаялия се Точилар, който я прегърна с неизразимо печален лик и приемайки вид на жертва, каквато всъщност беше, зае предишното си място редом до многоуважаваната си приятелка, като й позволи с притворно любезен израз на лицето — под този израз ясно прозираха чувства от съвсем противоположен характер — да хване ръката му и да я задържи в своята.

— Как е господарят ти, миличък мой? — запита мисис Браун, след като, седнали приятелски един до друг, те пиха за свое здраве.

— Тихо! Бъдете така добра, мисис Браун, да не говорите толкова високо — помоли я Роб. — Ами предполагам, че е много добре. Благодаря ви.

— Сега без работа ли си, Роби? — запита мисис Браун с предразполагащ тон.

— Ами не съм без работа, но не съм на работа — неуверено каза Роб. — Все още… ми плащат, мисис Браун.

— И нищо ли не вършиш, Роб?

— Ами в момента нищо друго не върша, мисис Браун, освен да си отварям очите — рече Точиларя и изплашено ококори очи.

— Господарят ти в чужбина ли е, Роб?

— О, за бога, мисис Браун, не можете ли да си бъбрите с едно момче за нещо друго? — извика Точиларя в изблик на отчаяние.

Тъй като поривистата мисис Браун веднага се надигна, изтормозеният Точилар я възпря, като измънка:

— Да-а-а, мисис Браун, смятам, че е в чужбина. В какво се е вторачила тя? — добави той, като погледна към дъщерята, която бе приковала очи в лицето, отново надникнало зад гърба му.

— Не й обръщай внимание, момче — рече старицата и го стисна по-здраво, за да не може да се обърне. — Има такъв навик… такъв навик. Кажи ми, Роб, виждал ли си някога дамата, миличък?

— О, мисис Браун, каква дама? — с жален и умолителен тон попита Точиларя.

— Каква дама ли? — сряза го тя. — Ами че мисис Домби.

— Струва ми се, че я видях веднъж — отвърна Роб.

— Вечерта, когато мисис Домби избяга ли, Роби, а? — прошепна старицата в ухото му, зорко наблюдавайки израза на лицето му. — Аха, знам, че е било същата тази вечер!

— Щом знаете, че е било тази вечер, нали разбирате, мисис Браун — рече Роб, — не е нужно да забивате щипци в едно момче, за да го накарате да каже това.

— Къде отидоха те тази вечер, Роб? И веднага ли? Как отидоха? Къде я видя нея? Тя смееше ли се? Или плачеше? Разкажи ми за всичко това — попита старата вещица, като го притисна още по-силно, потри ръце, без обаче да го изпуска, и внимателно изучаваше лицето му с гуреливите си очи. — Хайде! Почвай! Искам да ми разкажеш всичко. Какво, Роб, момчето ми? Ние двамата с теб можем да пазим тайна, нали? Правили сме го и преди. Къде първо отидоха те, Роб?

Клетият Точилар въздъхна и замлъкна.

— Онемя ли? — сърдито извика старицата.

— За бога, мисис Браун, съвсем не! Вие искате едно момче да бъде бързо като светкавица. Бих искал да бъда мълния — промърмори обърканият Точилар. — Тогава щях да тресна някого и да приключа с него.

— За какво говориш? — попита старицата и се захили.

— За своята обич към вас, мисис Браун — отвърна притворният Роб и потърси утеха в чашката. — Къде са отишли първо, така ли? Имате предвид него и нея?

— Аха! — нетърпеливо отвърна старицата. — Те двамата!

— Ами че никъде не отидоха… искам да кажа, заедно — отвърна Роб.

Старицата го погледна така, сякаш бе обзета от желанието отново да го сграбчи за косата и гърлото, но се възпря, като видя упорития и загадъчен израз върху лицето му.

— Това беше цялата хитрост — с неохота отвърна Точиларя. — По този начин никой не ги е видял да тръгват, нито пък може да каже как са тръгнали. Те заминаха в различни посоки, ето какво ще ви кажа, мисис Браун.

— Да, да, да! За да се срещнат на определено място — изкиска се старицата, след като помълча за миг, вглеждайки се внимателно в лицето му.

— Ами че ако не са имали намерението да се срещнат някъде, предполагам, че щяха да си стоят в къщи, не е ли така, мисис Браун? — с нежелание отбеляза Точиларя.