Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Какво има, скъпа моя? — повторил вуйчо ми.
— Няма да обикнете никоя друга освен мен, нали? Никога няма да се ожените за никоя друга освен за мен? — казала младата дама.
Вуйчо ми тържествено се заклел, че няма да се ожени за никоя друга, и младата дама се прибрала вътре и затворила прозореца. Вуйчо ми се качил на капрата, разтворил лакти, нагласил юздите, взел камшика от покрива на колата, шибнал средния кон и подкарал четирите черни коня с дълги опашки и развети гриви с петнайсет английски мили в час. Хей, как само летели!
Шумът зад тях се усилвал. Колкото по-бързо препускала старата кола, толкова по-бързо карали преследвачите — мъже, коне, кучета — всички участвували в гонитбата. Шумът бил страхотен, но над всичко се чувал гласът на младата дама, подканващ вуйчо ми да кара: „По-бързо, по-бързо!“
Като вихрушка минавали покрай тъмни дървета, като перушини, понесени от силна буря, минавали край къщи, порти, черкви, купи сено, покрай всичко с бързина и трясък, като разлели се бурни води… Но шумът от преследвачите нараствал и вуйчо ми все още чувал дивия крясък на младата дама: „По-бързо, по-бързо!“
Вуйчо ми размахвал камшика и дърпал юздите и конете летели напред, докато се покрили с бяла пяна. И все пак шумът зад тях ставал по-силен и младата дама викала: „По-бързо, по-бързо!“ В този напрегнат момент вуйчо ми ударил крак върху сандъка под капрата и — видял, че се разсъмва и че той се намира в двора на работилницата за поправка на коли и седи на капрата на една стара единбургска пощенска кола, зъзнещ от студ и влага и тропащ с крака, за да ги стопли. Той слязъл от капрата и погледнал в колата, очаквайки да види прекрасната дама. Уви! Колата нямала нито врата, нито седалка. Останал бил само скелетът й.
Вуйчо ми, разбира се, вярваше, че тук има някаква загадка и че всичко се е случило точно така, както той го разправяше. Той остана верен на клетвата, дадена на прекрасната млада дама, и заради нея отказа да се ожени за много подходящи ханджийки. И накрая почина като ерген. Винаги си спомняше какво чудновато нещо открил, когато съвършено случайно прескочил една тараба: че призраците на дилижансите, на конете, кондукторите и на пътниците имали навик да пътуват редовно всяка нощ. И прибавяше, че той е единственият жив човек, който е участвувал като пътник в едно от тези техни пътувания. И аз мисля, че той е прав, господа, поне аз не съм чул никога друг да е пътувал с тях.
— Интересно е да се знае какво са носели тези призрачни пощенски коли в пощенските торби — прошепна съдържателят, който слушаше разказа с голямо внимание.
— Разбира се, недоставени писма — отговори търговският пътник.
— Ах, да, безсъмнено — възкликна ханджията, — това не ми дойде на ума.
Глава петдесета
Конете бяха впрегнати точно в девет без четвърт на следващата сутрин и след като мистър Пикуик и Сам Уелър заеха местата си — единият вътре, а другият навън, — кочияшът на пощенската кола получи съответни нареждания да се отправи най-първо до дома на мистър Боб Сойър — с цел да вземат оттам мистър Бенджамин Алън.
Когато колата спря пред вратата с червения фенер и много четливо нарисувания надпис „Сойър, приемник на Нокморф“, мистър Пикуик, подавайки глава от прозореца, видя с чувство на не малка изненада, че момчето със сивата ливрея старателно се бе заловило да спуска кепенците; подобна дейност, необичайна за търговската практика в този ранен утринен час, веднага го накара да направи две предположения: едното, че някой добър приятел и пациент на мистър Боб Сойър се бе поминал; другото, че самият Боб Сойър беше фалирал.
— Какво се е случило? — запита мистър Пикуик момчето.
— Нищо не се е случило, сър — отговори момчето, разтягайки устните си до уши.
— Всичко е наред, всичко е наред! — провикна се Боб Сойър, появил се отведнъж на вратата с малка кожена раница, похабена и мръсна, в едната ръка и връхна дреха и шал, метнати връз другата. — И аз идвам, стари друже.
— Вие! — възкликна мистър Пикуик.
— Да — отвърна Боб Сойър, — истински поход ще направим. Хей, Сам! Дръжте! — Привличайки тъй непосредствено вниманието на Сам, мистър Боб Сойър му хвърли кожената раница, която биде веднага прибрана под седалката, а цялата тази сцена възхити Сам извънредно много. Щом това бе сторено, Боб Сойър, подпомогнат от момчето, надяна с мъка връхната си дреха, която бе с няколко номера по-малка за него, а после дойде до каретата, пъхна главата си през прозореца и се засмя весело.