Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Пета глава

Кланицата се простираше почти на една левга във всички посоки. Фурията внимателно водеше неспокойния си кон из полето, застлано с мъртви, обрани до шушка сети. Изглеждаха й като да лежат там от два дни и две нощи. Вонята бе започнала да отслабва. Облаците от мършоядни птици се изнасяха с изключение на някоя дебела кана или врана, твърде преяли, за да се занимават да отлитат от тях. Чакалите и техните съперници, вълците, се прокрадваха из полегатите хълмове.

Колоната пазеше тишина зад нея, Рел и Лис. Мнозина яздеха по двама на кон, понеже пътят се оказа твърде труден за по-слабите, болни животни. Тъй като всичко сочеше дълго преследване, Фурията си мислеше все по-сериозно да върне повечето назад. Все пак тя бе виждала Риландарас и знаеше какво може да направи той. Защо да хвърля тези войници срещу него, когато накрая в действителност ще се стигне до Рел и до товара, привързан на гърба на нейния кон?

А и Риландарас нямаше да нападне такава голяма колона. Той бе плячкаджия, хитрец, ловец на хора. Несъмнено щеше просто да бяга из безкрайната равнина в средата на Кюон Тали, докато те не се откажеха да го гонят. Или не станеха толкова слаби, че да се превърнат в примамлива цел. Ако върне колоната и остави — може би — десетина… това би могло, както се казва… да подслади предложението.

Стигнаха главния стан на сетите — разкъсани, изоставени палатки, стъпкани огньове, зарязано оръжие и посуда и мъртъвци. Много мъртви. Мъже, жени и деца. Станът е бил изклан и изоставен. От коня си Лис посочи напред и Фурията примижа, притиснала нос с ръка срещу мухите. Там ги очакваха кон и ездач. Фурията поведе колоната към мъжа — едър човек, висок и пълен, тъмен синьо-черен напанец, облечен в скъпа почернена ризница. Беше и стар — ситно накъдрената му коса посивяваше. Фурията вдигна юмрук, за да спрат. Мъжете и жените от колоната й слязоха от конете. Тя чу как сержант Банат нарежда да търсят оцелели, храна и вода.

Спря се пред мъжа, който сведе глава за поздрав. От външността му тя се боеше, че той ще е този, който тя подозира, че е. Предпазливият му, почти примирен израз само засили подозренията й. Тя се обърна към някакъв стълб, забит в земята до голямо огнище. Стълбът бе украсен с нещо ужасно — човешка глава, оглозгана от мършоядите; нямаше очи, а и от провисналата челюст не висеше език.

— Имотан — произнесе мъжът, — шаман на военната задруга на Чакала.

— Имаш ли някакъв дял в това?

Той поклати глава.

— Не. Дойдох да го извърша. Но Риландарас ме е изпреварил.