Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— След вас.

Кайл изпита съвсем за кратко усещане за загуба на посока, а после мокасините му се допряха до прашен пръстен под в празна, отдавна изоставена стая. Той се завъртя и огледа прашните помещения — къде ли бе това? Преследвача и братята излязоха от нищото, присъединиха се към него и също така трепнаха, а ръцете им паднаха на оръжията.

— Къде сме? — Преследвача изрече на висок глас въпроса от името на всички.

Пустошта приседна на някакъв зинал прозорец.

— Вечният Лед да го отнесе дано! Та ние сме още тука!

— Какво? — всички отидоха до него.

— Ето ви го бойното поле!

— Виждам коунските знамена.

Преследвача отстъпи от прозореца.

— Какво е това…

— Светилището… — промълви Кайл и се огледа. — На изток — скалата. Как го наричаше Бляскавата?

— Светилището на Бърн — допълни го Кокошката.

— И защо тук? — попита Преследвача.

— Щото тука има още някой — обади се нов глас.

Те се завъртяха и оръжията им изсъскаха от ножниците, но видяха един от Братята на Пурпурната гвардия.

— Изгърбен! — възкликна Кайл.

— Да, момко.

— Какво правиш тук, в името на Царя на ветровете?

Сянката пристъпи напред и се ухили, облечена в дрехите — парцаливата провиснала риза и дрипави панталони, — които носеше приживе.

— Аз съм с теб, момко.

Всички махнаха оръжията си.

— С мен?

— Известно време ще бъда с теб. По разрешение на К’азз.

— Наистина? Точно както другите Братя отиват при К’азз?

— Да — за малко. Май докато Обетът не ме притегли отново.

— Все едно отново сме си у дома — тихо рече Пустошта на Кокошката, който яростно го изгледа да мълчи.

— Защо тогава можем да те виждаме и да те чуваме? — както винаги скептично попита Преследвача.

Прозрачно свиване на рамене.

— Предполагам, че защото известно време сте били гвардейци.

— Значи никой друг няма да те види или чуе? — попита Пустошта.

— Отде да знам. Да не съм маг. Май само ако са жреци на Гуглата или магове.

— Твърде много изглежда все едно сме си у дома — изрече Пустошта зад дланта си.

— Млъкни — обади се Кокошката, отръска се и изчетка прахта от гъстата си коса.

Кайл отиде до прозореца и се облегна на перваза. В сгъстяващия се здрач из равнината горяха огньове. Толкова много. Откъде ли са дошли всичките?

— Ние заради теб ли сме тук?

Изгърбения почеса темето със скъсената си ръка, както правеше приживе.

— Не. Аз отивам с вас. Тук има още някой. Хайде, ще ви заведа при него.

Кайл и Изгубените братя се спогледаха, когато сянката излезе от стаята през една от отворените врати. Миг по-късно се появи отново и им махна да вървят.