Гаснещ зрак [bg]

— При липса на всичко друго съмненията явно са били единствената му прехрана — изтъкна Хаут и се намръщи на Гетол, който все още стоеше срещу Качулатия. — Искам да кажа предвид обстоятелствата. Но нека да не губим време.

Варандас пръв се изсмя. След миг другите го последваха. Уви, само джагътите намираха хумора си за смешен.

Буругаст повиши глас:

— Помни обещанието си, Качулати! Ще ни отведеш пред самото лице на древното привидение, Господаря на каменните грамади, Червения саван, Събирача на черепи и каквато още нелепа титла измислим! — Вдигна ръце и ги разпери. — И тогава ще настоим за… отговор!

Една жена Тел Акаи, русокоса и дошла с последните в събралото се множество, извика:

— Отговор на какво, бивнест тъпако?

Все така вдигнал ръце, Буругаст се завъртя към нея.

— Е, имаме достатъчно време да измислим един-два въпроса, нали?

Жената Тел Акаи се обърна към мъжете около себе си.

— Чувате ли това? Не са за Ласа Руук жалките молебствия! Е, скъпи мои съпрузи, можем ли най-сетне да си ходим у дома?

Като в отговор най-младият от воините Тел Акаи се отдръпна от другите и им каза:

— Послушайте жена си.

Един от съпрузите изръмжа:

— Слушали сме я през целия път до тук, Ханако Прелюбодеец! Сега от нея зависи дали ще ни последва, или не! В селението на смъртта, казвам аз! Съпрузи, с мен ли сте?

Другите двама кимнаха, макар страхът да бе изписан ясно на лицата им.

— Татенал, полудяхте ли? — Ласа Руук бе готова да се разплаче, лицето ѝ бе зачервено. — Онова беше само игра!

— Но това не е! — отвърна Татенал.

Хаут видя как Качулатия каза нещо на Гетол, а той кимна и тръгна, отдалечи се от събралите се около Качулатия и замръзналия му огън.

И в този момент разбра, че времето е дошло. С очи, пълни със сълзи, погледна Качулатия. „Сбогом, Коря Делат. Докато отново се срещнем, както ще бъде. Нека свърши този миг. Но никакъв край не ще…“