Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
— Не мислиш наистина да се присъединиш към онези глупаци, нали? — изсъска Ласа Руук. — Не беше ли това просто една лудория? Весело подскачане, като зрителите, гледащи нелепа пантомима? Ханако от Стръмнините, ти си твърде млад за купчината камъни!
Той поклати глава.
— Имам си свои основания, Ласа Руук, и те ще си останат мои, завинаги неизречени, но не по-малко твърди. А вече го има и Ерелан Крийд, когото няма да изоставя. Що за слава може да се намери в това да се откажеш? Каква истина може да се разкрие, освен ако наистина не минеш през портата? Не, аз ще намеря каквото търся.
Тя вече гледаше с гняв и четиримата.
— Вие… вие… мъже!
Ханако тръгна и другите тръгнаха след него. Ханако чу резкия вик на Гарелко, обърна се и видя как Ласа Руук го дърпа за дясното ухо и съска:
— Убеди тези идиоти, старче, или ще съжаляваш за провала си!
— Ще се опитам! Заклевам се!
Ханако извърна отново поглед на юг и забърза.
— Простете ми за бързината — каза през рамо. — Следвайте ме както можете — все едно е.
— Какво искаш да кажеш, Ханако? — попита Татенал.
В отговор Ханако посочи напред.
— Виждате ли небето? Там, приятели мои, светът затаява дъх.
Чу тихите им възклицания и мърморенето им, а после поредния спор между Ласа Руук и съпрузите ѝ.
Ханако беше доволен от любенето. Имало беше огън, който трябваше да се потуши. Умът му вече бе прояснен, решимостта му — твърда и дръзка, с подновена упоритост.
„Смърт, най-сетне ще се изправя пред теб. Без да мигна, ще се изправя пред онова, пред което трябва да се изправят всички тъй наречени герои. И ще получа отговор.
Но не съм глупак. Господарю на Каменните купчини, няма да те отрека. Всеки път накрая ти печелиш. Всъщност никога не губиш. Тъй че ще запитам, о, Господарю на смъртта, колко струва победата… в такава нечестна игра?“
На петнистото лице на Гетол се бе изписало изражение на стара болка и страдание и Аратан подозираше, че е постоянно. Пет столетия заровен под земята, овързан в корени… чудеше се как джагътът е запазил разсъдъка си. „Ако изобщо е имало разсъдък. Тези са джагъти в края на краищата.“
Гетол се взираше в него с някаква странно отдалечена замисленост, все едно че докато оглеждаше младия чернокож Тайст Андий, всъщност гледаше през него към нещо друго. Странният му поглед изнервяше Аратан, но той беше подготвен и нямаше да разкрие това на този брат на Готос. Отвърна му със същото.
След известно време Готос ги погледна от писалището си и рече:
— Това наистина ли е необходимо?
Гетол се намръщи, а след това сви рамене и извърна очи.
— Този твой подопечен. Този незаконен син на Драконъс.
— Да, какво за него?
— Да — добави Аратан, — какво за мен?
Гетол изсумтя и отвърна:
— Някои неща е по-добре да останат неказани, предполагам.
Готос остави стилото си.
— Мисля, че каза доста малко за доста дълго време, Гетол.
— Вярно е.
— И то безполезни думи.
— Каза писателят, наведен над тома си глупости.
— Ако предположението ми е неправилно, братко, моля, просветли ме.
Гетол вдигна ръката си и я огледа замислено.
— Ноктите ми трябва да се подкастрят. Все пак, благодарен съм, че ги имах, макар да подозирам, че серегалът, когото завлякох на мое място, би изказал различно мнение.
— Очите ти бяха ли отворени? — попита Готос.
— Не, разбира се. Щеше да щипе, а освен това има много малко за гледане, независимо дали си в песъчлива пръст или в подгизнал торф. Лягаш със затворени очи, кротко изражение и стисната уста.
— Така значи.
— Не — отвърна Гетол, — нищо такова. Повечето погребани хора са мъртви в края на краищата. Смъртта, изглежда, настоява за сериозна външност. Но пък в избора на вечно изражение, предполагам, че кроткото е за предпочитане пред, да речем, хиленето от ужас.
— А твоето, братко?
— О, бих предположил… разочарование?
Готос въздъхна и потърка лицето си със зацапаните си с мастило пръсти.
— Всички се отзовахме доброволно, Гетол. Беше просто лош късмет, че…
— Моята съдбовна грешна стъпка, да. Или може би по-скоро неочакван обрат на съдбата ми. Човек не става сутринта, да речем, с мисълта да свърши деня в черната пръст и овързан с корените на дърво или, впрочем, да бъде затворен за пет столетия.
— Да, малко вероятно изглежда — отвърна Готос. — Все пак размишлението за това какво ни подготвя съдбата със сигурност трябва да съпътства поздрава на всяко утро.