Гаснещ зрак [bg]

На петнистото лице на Гетол се бе изписало изражение на стара болка и страдание и Аратан подозираше, че е постоянно. Пет столетия заровен под земята, овързан в корени… чудеше се как джагътът е запазил разсъдъка си. „Ако изобщо е имало разсъдък. Тези са джагъти в края на краищата.“

Гетол се взираше в него с някаква странно отдалечена замисленост, все едно че докато оглеждаше младия чернокож Тайст Андий, всъщност гледаше през него към нещо друго. Странният му поглед изнервяше Аратан, но той беше подготвен и нямаше да разкрие това на този брат на Готос. Отвърна му със същото.

След известно време Готос ги погледна от писалището си и рече:

— Това наистина ли е необходимо?

Гетол се намръщи, а след това сви рамене и извърна очи.

— Този твой подопечен. Този незаконен син на Драконъс.

— Да, какво за него?

— Да — добави Аратан, — какво за мен?

Гетол изсумтя и отвърна:

— Някои неща е по-добре да останат неказани, предполагам.

Готос остави стилото си.

— Мисля, че каза доста малко за доста дълго време, Гетол.

— Вярно е.

— И то безполезни думи.

— Каза писателят, наведен над тома си глупости.

— Ако предположението ми е неправилно, братко, моля, просветли ме.

Гетол вдигна ръката си и я огледа замислено.

— Ноктите ми трябва да се подкастрят. Все пак, благодарен съм, че ги имах, макар да подозирам, че серегалът, когото завлякох на мое място, би изказал различно мнение.

— Очите ти бяха ли отворени? — попита Готос.

— Не, разбира се. Щеше да щипе, а освен това има много малко за гледане, независимо дали си в песъчлива пръст или в подгизнал торф. Лягаш със затворени очи, кротко изражение и стисната уста.

— Така значи.

— Не — отвърна Гетол, — нищо такова. Повечето погребани хора са мъртви в края на краищата. Смъртта, изглежда, настоява за сериозна външност. Но пък в избора на вечно изражение, предполагам, че кроткото е за предпочитане пред, да речем, хиленето от ужас.

— А твоето, братко?

— О, бих предположил… разочарование?

Готос въздъхна и потърка лицето си със зацапаните си с мастило пръсти.

— Всички се отзовахме доброволно, Гетол. Беше просто лош късмет, че…

— Моята съдбовна грешна стъпка, да. Или може би по-скоро неочакван обрат на съдбата ми. Човек не става сутринта, да речем, с мисълта да свърши деня в черната пръст и овързан с корените на дърво или, впрочем, да бъде затворен за пет столетия.

— Да, малко вероятно изглежда — отвърна Готос. — Все пак размишлението за това какво ни подготвя съдбата със сигурност трябва да съпътства поздрава на всяко утро.