Зовът на барабана [bg]

— Казва, че никой няма да го иска, лельо — преведе Иън. — Това е лечебна торбичка на шаман и е опасна. Трябва да се зарови с човека, на когото е принадлежала; никой тук няма да я докосне от страх да не привлече призрака на шамана.

Поколебах се, докато държах торбичката в ръката си. От смъртта на Наяуене насам вече не бях изпитвала странното усещане, че държа нещо живо. Сигурно сега просто ми се стори, че се размърда в ръката ми.

— Попитай я… Ами ако шаманът не е погребан? Ако тялото му не е открито?

Полиан слушаше със сериозно изражение. Поклати глава, когато Иън приключи.

— Казва, че в такъв случай призракът върви с теб, лельо. Казва, че не бива да го показваш на никого тук… ще се изплашат.

— Тя не се изплаши, нали? — Полиан разбра това сама, поклати глава и докосна огромните си гърди.

— Вече индианка — каза тя простичко. — Но не винаги.

Обърна се към Иън и му обясни, че нейният народ е почитал духовете на мъртвите; всъщност не било необичайно дори да задържиш главата или друга част от дядо си например, за защита или съвети. Не, нея не я притесняваше, че ме следва призрак.

Това не притесняваше и мен. Всъщност мисълта, че Наяуене може да върви с мен, ми носеше по-скоро утеха при настоящите обстоятелства. Прибрах амулета в ризата си. Той се докосна мек и топъл до кожата ми, като допир на приятел.

Говорихме още известно време, дълго след като останалите в дългата къща се прибраха в своите отделения и в задимения въздух се разнесе хъркане. Дори се изненадахме от появата на Джейми, който пусна вътре студено течение.

Едва когато се сбогувах с Полиан, тя се поколеба сякаш се чудеше дали да ми каже нещо. Погледна към Джейми, после сви масивните си рамене и взе решение. Наведе се към Иън, прошепна нещо, сякаш мед се стичаше по камъни, и обхвана с пръсти лицето му. После ме прегърна бързо и си тръгна.

Иън се взира известно време след нея, изумен.

— Какво ти каза тя, Иън?

Той се обърна към мен, свил тревожно вежди.

— Казва, че трябва да кажа на чичо Джейми, че в нощта, когато жената умряла в дъскорезницата, Полиан видяла един мъж.

— Какъв мъж?

Той поклати глава, все още смръщен.

— Не го познава. Каза само, че е бял мъж, едър, набит, не висок като чичо или мен. Видяла го да излиза от дъскорезницата и да навлиза бързо в гората. Тя седяла на прага на колибата си, на тъмно, затова смята, че не я е видял — но минал достатъчно близо до огъня и видяла лицето му. Каза, че имал петна от шарка — той докосна лицето си с пръст — и лице като на прасе.

— Мърчисън? — Сърцето ми прескочи удар.

— А бил ли е с униформа? — попита Джейми.

— Не. Но на нея ѝ станало любопитно да види какво е правил там; той не бил някой от плантаторите, нито работник или надзирател. Затова тя се промъкнала в дъскорезницата, но когато надникнала вътре, разбрала, че става нещо лошо. Каза, че усетила миризма на кръв и после чула гласове, затова не влязла.