Зовът на барабана [bg]

— Трябва да отидеш — каза твърдо Бриана. — Аз ще се оправя; нали самата ти каза, че съм здрава като кон. Ще се върнеш много преди да имам нужда от теб.

Беше погледнала към гърба на баща си; той стоеше в конюшните и надзираваше товаренето на конете и мулетата. Обърна се пак към мен с безизразно лице.

— Трябва да отидеш, мамо. На теб разчитам да намериш Роджър. — Имаше неприятен акцент върху теб и аз много се надявах Джейми да не я е чул.

— Нали не мислиш, че Джейми ще…

— Не знам — прекъсна ме тя. — Не знам какво ще направи. — Стисна зъби по начин, който познавах твърде добре. Спорът бе безсмислен, но все пак опитах.

— Е, аз знам — отвърнах твърдо. — Той би направил всичко за теб, Бриана. Всичко. И дори да не беше заради теб, би направил всичко възможно, за да върне Роджър. Неговата чест… — Лицето ѝ се затвори като капан и аз осъзнах грешката си.

— Неговата чест — рече тя рязко. — Само това има значение. Сигурно няма проблем, стига това да го накара да върне Роджър. — Тя се завъртя и сведе глава срещу вятъра.

— Бриана! — казах аз, но тя само сви рамене и се зави плътно с шала.

— Лельо Клеър? Ние сме готови. — Иън се бе появил наблизо и гледаше ту мен, ту нея с угрижено лице. Аз се обърнах пак към Бриана, колебаех се, не исках да се разделяме така.

— Бри?

Тя се обърна отново сред вихър от поли и ме прегърна, бузата ѝ бе студена до моята.

— Върни се! — прошепна ми. — О, мамо… върни се жива и здрава!

— Не мога да те изоставя, Бри, не мога! — Прегръщах я силно, здравите кости и нежната плът, детето, което бях изоставила, детето, което си бях върнала — и жената, която сега се отдръпна от ръцете ми и се изправи пред мен, сама.

— Трябва да тръгваш — прошепна ми. Маската на безразличие бе паднала и бузите ѝ бяха влажни. Погледна през рамото ми към входа на конюшнята. — Върни го. Ти си единствената, която може да го върне.

Целуна ме бързо, обърна се и се затича, стъпките ѝ кънтяха по тухлената алея.

Джейми дойде откъм конюшнята и я видя как бяга през сивата светлина като банши. Застана неподвижен и се загледа след нея с безизразно лице.

— Не можете да се разделите така — казах аз. Избърсах влажните си бузи с края на шала си. — Джейми, върви след нея. Моля те, върви да се сбогувате поне.

Той стоя още миг и си помислих, че ще се престори, че не ме е чул. Но после се обърна и тръгна бавно по пътеката. Първите капки дъжд започваха да падат по прашната пътека и вятърът изду наметалото му.

— Лельо? — Ръката на Иън се плъзна под моята и леко ме дръпна. Тръгнах с него и му позволих да ми помогне да се кача на коня. След няколко минути Джейми се върна. Качи се на седлото, даде знак на Иън и потегли от конюшните, без да погледне назад. Аз обаче погледнах назад — нямаше и помен от Бриана.