Зовът на барабана [bg]

Един чужденец в тялото ѝ бе достатъчен, помисли си. Избута завивките надолу и прокара бавно ръце по спящата издутина на корема си. Малка вълничка пробяга по тялото ѝ, когато обитателят му се протегна и се обърна бавно в утробата ѝ, както тя се бе обърнала в леглото преди минути.

— Хей, здравей — каза му тихо. Издутината помръдна леко под ръката ѝ, после застина — обитателят ѝ потъна пак в загадъчните си сънища.

Тя бавно вдигна нощницата си — беше на Джокаста, топла и мека памучна тъкан — и опипа гладкия дълъг мускул в горната част на всяко бедро, меката вдлъбнатина под извивката. После нагоре-надолу и отново, кожа по кожа, длани по крака, корем и гърди. Гладки и меки, заоблени и твърди; мускули и кости… но сега това не бяха само нейните мускули и кости.

Тази сутрин усещаше кожата си различна, като на змия, която току-що е сменила кожата си — нежна и леко искряща. По-късно, когато станеше, когато въздухът я облееше, щеше да е по-твърда и по-матова, но по-гъвкава.

Легна пак на възглавницата, взирайки се в светлината, която изпълваше стаята. Къщата се будеше около нея.

Чуваше безбройните слаби шумове на работещи хора и те я успокояваха. Когато беше малка, през лятото се будеше и чуваше бученето на косачката на баща ѝ под прозореца; гласът му, когато поздравяваше съсед. И се чувстваше в безопасност, защитена, знаеше, че той е там.

Доскоро се будеше призори и чуваше гласа на Джейми Фрейзър, който говореше тихо на конете и пак изпитваше това чувство, като прилив. Вече не.

Майка ѝ беше казала истината. Тя се бе отдалечила, променила, без дори да го съзнава, разбра го постфактум. Отхвърли завивките и стана. Не можеше да лежи и да оплаква изгубеното; вече нямаше кой да я защитава. Вече сама трябваше да е свой защитник.