Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
„Освободи се.”
„Те трябва да направят избора си.”
Така ужасно искаше да ги защити - хората, които вярваха в него. Смъртта им и опасността, пред която се изправяха, беше огромно бреме на плещите му. Можеше ли човек просто да… се освободи? Не беше ли това освобождаване от отговорност?
Или означаваше да им отстъпи отговорността?
Стисна очи и помисли за всички, които бяха загинали за него. За Егвийн, която се беше заклел да защити.
„Глупак.” Нейният глас в ума му. Обичлив, но рязък.
- Егвийн?
„Нямам ли и аз право да съм герой?”
- Не е това…
„Тръгваш към своята смърт. Но забраняваш на всеки друг да направи същото?”
- Аз…
„Освободи се, Ранд. Позволи ни да загинем за това, в което вярваме, и не се опитвай да ни отнемеш това право.”
„Прегърнал си своята смърт. Прегърни моята.”
Сълзи се надигнаха в очите му.
- Съжалявам - прошепна той.
„Защо?”
- Провалих се.
„Не си. Все още не си.”
Тъмния го разкъсваше. Ранд се присви пред необятното нищо, неспособен да помръдне. Изкрещя от болка.
И се освободи.
Освободи се от чувството за вина. Освободи се от срама, че не е спасил Егвийн и всички други. Освободи се от нуждата да ги защити, да ги опази всичките.
Даде им правото им да са герои.
От ума му се заизливаха имена. Егвийн, Хюрин, Башийр, Айсан от Чарийн Айил, Сомара и хиляди още. Едно след друго - бавно отначало, все по-бързо след това - изреждаше ги назад по списъка, който бе съхранил в ума си. Списъка, който беше в началото само на жени, но беше нараствал с всеки, за когото знаеше, че е загинал за него. Не беше съзнавал колко много си е позволил да носи в себе си.
Имената се _откъсваха_ от него като полетели гълъби и всяко име отнасяше бреме със себе си. Тежестта се стопи от раменете му. Дъхът му се укрепи. Все едно Перин беше дошъл с чука си и беше разбил хиляда вериги, които се бяха влачили зад Ранд.
Илиена беше последната.
„Ние сме преродени - помисли Ранд. - Значи можем да се справим по-добре следващия път.”
„Направи го тогава.”
Отвори очи и изпъна ръка пред себе си, с длан опряна в черния мрак, плътен на допир. Същността му, която се беше разсипала, която бе станала едва различима, докато Тъмния я разкъсваше, се сбра. Опря другата си ръка в земята и се вдигна на колене.
А след това Ранд ал-Тор - Прероденият Дракон - се изправи отново, за да се опълчи на Сянката.
- Не, не… - прошепна Шендла, зяпнала мъртвия Демандред. Заскуба коси в безутешна скръб и се олюля. Без да откъсва очи от възлюбения си, бавно си пое дъх, а когато издиша, беше смразяващ от ужас писък:
- Бао Вайлд е мъртъв!
Цялото бойно поле сякаш затихна.
Ранд се изправи срещу Тъмния в това място, което _не беше_, обкръжено от цялото време и от нищо. Тялото му продължаваше да стои в пещерата на Шайол Гул, заключено в онзи миг на двубой с Моридин, ала душата му беше тук.
Съществуваше в това място, което не беше, това място извън Шарката, това място, където бе родено злото. Взираше се в него и го познаваше. Тъмния не беше същество, а сила… същност безгранична като самата вселена, която Ранд не можеше да види в пълни подробности. Планети, звезди в необятната им чет, като прашинки над огън.
Тъмния все още се стремеше да го унищожи. Въпреки атаките обаче Ранд се чувстваше силен. Освободен, цялостен. След като бремето бе паднало от плещите му, можеше да се бори отново. Задържа се цял. Беше трудно, но устоя.
И пристъпи напред.
Мракът се разтърси. Затрепери, завибрира сякаш в неверие.
АЗ ГИ УНИЩОЖАВАМ.
Тъмния не беше същество. Беше междинният мрак. Между светлини, между мигове, между мигновения.
ВСИЧКО Е МОЕ ТОЗИ ПЪТ. ВИНАГИ Е ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ. ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕ.
Ранд отдаде чест на тези, които умираха. На кръвта, потекла по камъните. На плача на онези, които виждаха как други падат. Сянката хвърли всичко това срещу него, за да го унищожи. Но не успя.
- Никога няма да се предадем - прошепна той. - _Аз_ никога няма да се предам.
Необятната Сянка изтътна и потрепери. Отпрати трусове през тъканта на света. Земята се раздра, природните закони се разбиха. Мечове се обърнаха срещу онези, които ги държаха, храната се развали, камъкът стана на кал.
Сянката отново настъпи към Ранд. Силата на самото небитие се опита да го разкъса. Мощта на атаката не намаля. И все пак изведнъж той я усети като глухо лениво жужене.
Нямаше да се предадат. Не само Ранд. Всички те щяха да продължат да се борят. Атаките на Тъмния изгубиха смисъл. Щом не можеха да го накарат да се огъне, щом не можеха да го принудят да отстъпи, какво бяха те тогава?