Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Изпъна лъка с плавно движение - горящият парцал опари пръстите му - и пусна тетивата.
Лан връхлетя срещу тролоците. Пиката му и трите други след нея се бяха натрошили преди часове. На шията си носеше студения медальон, който Берелайн беше изпратила през портал с кратка бележка:
„Не знам откъде Галад се е сдобил с това, но мисля, че иска да го пратя на Каутон.”
Лан не обмисляше действията си. Празнотата не позволяваше такива неща. Някои биха го нарекли дръзко, безразсъдно, самоубийствено. Светът обаче рядко се променя от хора, които не са готови да опитат поне едно от тези три неща. Той изпрати колкото можеше утеха към далечната Нинив през връзката и се приготви за бой.
Тролоците оформиха плътна линия копия, за да го спрат. Конят щеше да се наниже на тях, ако се опиташе да пробие. Лан си пое дъх, спокоен в празнотата. Канеше се да посече острието на първото копие пред себе си и след това да се вреже през защитната линия.
Беше невъзможна маневра. Тролоците щяха да съборят Мандарб и да го смъкнат от седлото.
Но някой трябваше да унищожи Демандред. С медальона на шията, Лан вдигна меча си.
Горяща стрела се спусна от небето и се заби в гърлото на тролока точно пред него. Лан без колебание се вряза между Тварите на Сянката в получилия се отвор на линията от копия и стъпка падналия тролок. Трябваше само да…
Още една стрела падна и порази друго чудовище на пътя му. После още една, и още, бързо една след друга. Мандарб връхлетя през обърканите, изгарящи и умиращи зверове, щом цял _дъжд_ от пламтящи стрели се изсипа пред него.
- Малкиер! - изрева Лан и смуши Мандарб, като тъпчеше трупове, докато пътят пред него се отваряше. Градушка от светлина се изсипваше пред него, всяка стрела - прицелена точно във всеки тролок, опитал се да се изпречи на пътя му.
Премина с грохот през редовете на умиращите тролоци, а пламтящите стрели го водеха напред като по ярко осветена улица. Тролоците стояха плътно от двете му страни, но тези пред него падаха и падаха - и накрая свършиха.
„Благодаря ти, Трам.”
Лан пришпори жребеца си в галоп покрай източния склон на Височините, вече сам, оставил далече зад себе си и войниците, и Тварите на Сянката. Беше се слял с вятъра, развял косата му, със силния кон, който го носеше напред, със своята цел и съдба.
Щом чу тропота на копитата, Демандред се обърна. Воините шараи се надигнаха пред него.
Лан пришпори Мандарб към преградилите пътя му шараи. Жребецът се вдигна на задните си крака и зарита шараите с копита.
Лан скочи от седлото - Мандарб нямаше защита срещу преливането и Демандред сигурно веднага щеше да го убие - и извади меча си.
- Друг ли? - изрева Демандред. - Луз Терин, започваш да…
Млъкна, щом Лан се хвърли срещу него с Бурен, понесен от вихъра - мълниеносна нападателна форма. Демандред отби с меча си и залитна назад от силата на удара. Размениха нови три удара, бързи като мълнии. Третият закачи Демандред по бузата и той усети леко парване и как му потича кръв.
Очите му се разшириха.
- Кой си ти?
- Мъжът, който ще те убие.
Яхнала своя _торм_, Мин се понесе в галоп към портала, зейнал към бойното поле на Мерилор. Надяваше се звярът да устои на яростта на битката. В далечината като светулки проблясваха огньове и факли, осветили сцени на безумна храброст и отчаяна решимост.
Ранд потръпна, някъде далече на север.
Шарката се завихри около Ранд и го принуди да гледа.
Взираше се с плувнали в сълзи очи.
Видя как хората се бият. Видя как падат. Видя Елейн, пленена и сама, Властелин на ужаса се готвеше да изтръгне децата от утробата й. Видя Руарк, лишен от ум и заложник на една от Отстъпниците.
Видя Мат, отчаян и изправен пред ужасен залог.
Видя Лан, препуснал към смъртта си.
Думите на Демандред се впиваха в него. Натискът на Тъмния продължаваше да го разкъсва.
Беше се провалил.
Но някъде в дъното на ума му прошепна глас. Немощен и почти забравен.
„Освободи се.”
Лан не се биеше, както бе учил Ранд да се бие. Никакво предпазливо опипване, никакво преценяване на терена, никаква грижлива преценка. Демандред можеше да прелее и въпреки медальона и Лан не можеше да даде на врага си време да мисли, време да оформи сплит, да хвърли по него камъни или да разтвори земята под краката му.
Потъна дълбоко в празнотата и се остави на инстинктите да го водят. Отиде далече отвъд липсата на чувства и изгори всичко от себе си. Нямаше нужда да преценява терена, защото усещаше земята като част от себе си. Нямаше нужда да изпитва силата на Демандред. Един от Отстъпниците, с безброй десетилетия опит зад гърба си… щеше да е най-опитният майстор на меча, пред когото Лан се беше изправял.