Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не трябва да оставаме нито минута повече тук — казала младата дама. — Той (тя посочила младия джентълмен в светлосиньо) е единственият син на могъщия маркиз Филетвил.
— В такъв случай, мила моя, боя се, че той никога не ще наследи титлата — възразил вуйчо ми и погледнал хладнокръвно към младия джентълмен, който, както вече ви казах, стоял забоден на стената като майски бръмбар. — Вие прекъснахте този род, обична моя.
— Аз бях изтръгната от моя дом и от моите близки от тези двамата злосторници — обяснила младата дама и очите й блестели от негодувание. — След един час щях да стана съпруга на този негодник против волята си.
— Това е дяволско нахалство! — рекъл вуйчо ми и погледнал с голямо презрение умиращия наследник на Филетвиловци.
— Както сте разбрали от това, което видяхте — продължила младата дама, — те бяха готови да ме убият, ако бях поискала от някого помощ. Ако техните съучастници ни намерят тук, ние сме загубени. След две минути може да бъде късно. Колата!
Уморена от вълнение и от усилията при пробождането на младия маркиз Филетвил, тя припаднала в прегръдката на вуйчо ми. Той я прегърнал и я изнесъл до външната врата. Там стояла колата с четири черни дългоопашати коня с развети гриви, впрегнати, но не се виждал нито кочияш, нито кондуктор, нито дори коняр пред тях.
Господа, надявам се, че не ще онеправдая паметта на моя вуйчо, ако ви кажа, че макар да беше ерген, той беше държал някои дами в обятията си и по-рано. Дори съм уверен, че е имал навика да целува прислужничките в кръчмите. Даже знам от достоверни свидетели за един-два случая, когато е бил виждан да прегръща една ханджийка пред очите на всички. Споменавам тези случаи, за да ви уверя колко необикновена е била тази красива млада дама, за да направи такова силно впечатление на вуйчо ми. Той разказваше, че когато дългите й тъмни коси се спуснали над ръката му и чудните й тъмни очи го погледнали, когато тя се съвзела, той почувствувал такова вълнение, че краката му се подкосили. Но кой би могъл да погледне в нежни, кротки, тъмни очи, без да изпита вълнение? Господа, аз не бих могъл. Знам само едни очи, в които ме е страх да погледна, това е самата истина.
— Никога няма да ме напуснете — шепнела младата дама.
— Никога — казал вуйчо ми и говорел искрено.
— Мили закрилнико — възкликнала младата дама, — мой скъп, добър, храбър закрилнико!
— Недейте — прекъснал я вуйчо ми.
— Защо? — запитала младата дама.
— Защото устата ви е толкова красива — отвърнал вуйчо ми, — че се боя, че ще бъда достатъчно дързък да я целуна.
Младата дама вдигнала ръка, като че да предварди вуйчо ми да не я целуне, и казала — не, тя нищо не казала, тя се усмихнала. Когато пред вас са най-прелестните устни на света и виждате как те се разтварят в дяволита усмивка — и ако сте много близо до тях и при това няма никой край вас, вие нямате по-добър начин да докажете вашето възхищение от тяхната чудна форма и цвят, освен да ги целунете. Така сторил и вуйчо ми и аз го уважавам за това.
— Чуйте — извикала младата дама и трепнала, — шум на колела и на коне!
— Наистина — казал вуйчо ми, като се ослушал. Той нямаше навик да различава шума от колела и тропота от копита. Но към тях се приближавал такъв силен тропот от много коне и коли, че не било възможно да познаеш техния брой. Тропотът приличал, като да е от петдесет карети с по шест расови коня.
— Преследвани сме — извикала младата дама и плеснала с ръце, — преследвани сме! Надеждата ми е само във вас!
Хубавото й лице изразявало такъв ужас, че вуйчо ми се решил веднага. Той я качил в колата, казал й да не се бои, още веднъж притиснал устните си върху нейните, посъветвал я да затвори прозорчето, за да не влиза студен въздух, и се качил на капрата.
— Чакайте, мили! — извикала младата дама.
— Какво има? — попитал вуйчо ми от капрата.
— Искам да ви кажа нещо. Една дума. Само една дума, скъпи.
— Трябва ли да сляза? — запитал вуйчо ми и погледнал към прозорчето на колата. Младата дама не отговорила, но пак се усмихнала. Такава усмивка, господа! Първата й усмивка не могла в никакъв случай да се сравни с тази. Вуйчо ми мигновено скочил от своето място.
— Какво има, скъпа моя? — запитал вуйчо ми, като погледнал в прозорчето на колата. В същото време младата дама се била наклонила навън и според вуйчо ми била още по-красива от по-рано. Той бил съвсем близо до нея тогава, така че не можел да не види това.