Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Най-после двамата непознати пристъпили към вуйчо ми и почнали сериозен разговор.
— Вие, драги, навярно не знаете, че това е частно помещение — казал джентълменът със синия сюртук.
— Да, драги — отвърнал вуйчо ми, — но ако това е частно помещение, запазено за случая, мога да си представя колко удобна би била общата зала. — С тези думи вуйчо ми се отпуснал в едно кресло с висок гръб и с такава точност взел с очи мярка на двамата джентълмени, че „Тигин и Уелпс“ биха могли по такава мярка да им ушият по един костюм от щампован плат и не биха сгрешили нито на дължина, нито на широчина.
— Напуснете стаята! — креснали едновременно двамата мъже, хващайки дръжките на сабите.
— Какво? — отвърнал вуйчо ми и си давал вид, че не разбира какво искат да кажат.
— Напуснете стаята или ще бъдете мъртъв — казал зловещият човек с голямата сабя, измъкнал я от ножницата и я размахал във въздуха.
— Убий го! — извикал джентълменът със светлосиния сюртук. Той също измъкнал сабята си и се отдръпнал на две-три крачки. — Убий го! — Младата дама изпищяла.
Вуйчо ми винаги се е отличавал с голяма храброст и голямо присъствие на духа. Докато се правел, че не се интересува от това, което става около него, той хитро се оглеждал да открие оръжие или нещо за защита и в последния миг, когато сабите били вече изтеглени, той забелязал в ъгъла до камината една стара рапира в ръждясала ножница. С един скок вуйчо ми грабнал рапирата, изтеглил я и елегантно я размахал над главата си, викнал силно на младата дама да стои настрана, запокитил стола върху човека със синия сюртук, а ножницата върху човека с моравия и като се възползувал от бъркотията, нападнал наведнъж и двамата.
Господа, има една стара приказка — никак не е лоша, въпреки че е истински случай: запитали един млад ирландец дали може да свири на цигулка. Той отвърнал, че сигурно ще може, но не смеел да каже, защото никога не бил опитвал. Това може да се отнесе и за моя вуйчо и за неговата фехтовка. Той никога по-рано не бил вземал сабя в ръка, освен когато играл Ричард III в един любителски театър, но се бил уговорил с Ричмънд да не се бият, а той да го прободе отзад. Но тук трябвало да се бие с двама опитни фехтовчици; ръгал и мушкал, пробождал, шибал и сякъл и се пазел най-сръчно и мъжествено, въпреки че до този ден никога не подозирал, че имал някаква представа за тази наука. Това само потвърждава старата поговорка, че човек не знае на какво е способен, докато не се опита, господа.
Шумът при тази битка бил ужасен. И тримата борци се ругаели като кавалеристи, а сабите им се срещали с такъв трясък, като че ли всички ножове и стоманени оръдия от Нюпортския пазар се удрят едновременно. Когато борбата стигнала връхната си точка, младата дама (навярно за да насърчи вуйчо ми) свалила качулката и открила лицето си, блестящо с такава ослепителна красота, че той бил готов да се бие срещу петдесет души, за да получи една усмивка от нея и след това да умре. Той и до него момент извършил чудеса, но тогава започнал да кълца като обезумял великан.
Точно в този миг джентълменът със светлосиния сюртук се обърнал и като видял, че лицето на младата дама е открито, надал бесен вик от ревност, насочил оръжието си срещу прекрасните й гърди и се прицелил право в сърцето й. Вуйчо ми така изревал, че цялата сграда прокънтяла. Младата дама се дръпнала встрани и грабнала от ръката на младия човек сабята и преди той да може да запази равновесие, тя го отблъснала към стената, пронизала го чак до дръжката на сабята и го заковала здраво и сигурно за ламперията. Това бил чуден подвиг. С непреодолима сила, с победоносен вик вуйчо ми принудил своя противник да отстъпи в същата посока и като натиснал старата рапира точно в средата на голямото червено цвете на жилетката му, го заковал редом до неговия другар. Така стояли двамата джентълмени и агонизирали; ръцете и краката им треперели като на кукли, които се дърпат с конец. Вуйчо ми после разказваше, че това е най-сигурното средство, за да се избавиш от неприятеля. На това средство само може да се възрази, че то струва скъпо, тъй като за всеки убит човек губиш по една сабя.
— Пощенската кола, пощенската кола — извикала младата дама, изтичала до вуйчо ми и обгърнала шията му със своите прекрасни ръце, — можем още да се спасим!
— Можем — извикал вуйчо ми, — но, мила моя, няма вече кого да убиваме. — Вуйчо ми като че ли е бил малко разочарован, господа, тъй като той смятал, че една тиха любовна сцена след кръвопролитието би била приятна дори само заради разнообразието.