Зовът на барабана [bg]

— Твоята чест! — попита тя невярващо. — Твоята? Всичко стана заради твоята шибана чест.

— Не смей да ми говориш така! Макар че, ако ще говорим за шибане…

— Ще говоря каквото си искам! — изрева тя, удари с юмрук по масата и чиниите изтракаха.

Тя продължи така. Той също. Майка ѝ се опита да ги спре един-два пъти — Бриана потрепна при спомена за ужаса в златните очи на Клеър, — но и двамата не ѝ обърнаха внимание, твърде погълнати от свирепостта на взаимното си предателство.

Майка ѝ ѝ бе казала веднъж, че има шотландски темперамент — бавно се разгаря, но гори дълго. Сега тя знаеше откъде го е взела, но това не ѝ помагаше.

Опря скръстените си ръце на гробницата и положи лицето си върху тях, вдишвайки лекия дъх на вълна. Той ѝ напомни за плетените пуловери на баща ѝ, на истинския ѝ баща, помисли си и отново я заля усещането за сиротност.

— Защо трябваше да умираш? — прошепна на влажната вълна. — О, защо? — Ако Франк Рандал не бе умрял, нищо от това нямаше да се случи. С Клеър още щяха да са там, в къщата в Бостън, семейството ѝ и животът ѝ щяха да са непокътнати.

Но баща ѝ си отиде, заменен от един жесток непознат; мъж, който имаше нейното лице, но не можеше да разбере сърцето ѝ; мъж, който ѝ бе отнел и семейството, и дома, и не се задоволи само с това, но ѝ отне и любовта и сигурността, като я остави сиротна в тази странна и жестока земя.

Тя придърпа шала на раменете си, потрепервайки от вятъра, който проникваше през широката плетка. Трябваше да си сложи наметалото. Устните на майка ѝ бяха побелели, когато тя я целуна за довиждане и изтича през мъртвата градина, без да го погледне. Щеше да чака тук, докато тръгнат, дори да замръзнеше.