Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Луз Терин! - прогърмя гласът на Демандред. - Ела и се изправи срещу мен! Знам, че гледаш тази битка! Ела! Бий се!
- Започва да ми писва от тоя - каза Мат.
- Каутон, виж. Тролоците са се прегрупирали. - Арганда посочи. - Мисля, че ще атакуват всеки момент.
- Значи да се стягаме тогава - каза Мат. - Къде е Лан? Върна ли се вече? Не искам да почвам това без него.
Обърна се и огледа редиците, докато Арганда ревеше заповеди. А после Арганда изведнъж го сграбчи за рамото и посочи към тролоците.
Мат се смрази, като видя на светлината на огньовете самотен конник на черен жребец да връхлита към десния фланг на тролокската орда, към източния склон на Височините.
Към Демандред.
Лан беше тръгнал на своята лична война.
Тролоците дърпаха ръката на Олвер, дращеха в цепнатината и се мъчеха да го измъкнат навън. Други ровеха отстрани и пръстта се сипеше отгоре му, полепваше по сълзите на страните му и по кръвта, капеща от драскотините по лицето му.
Не можеше да спре да трепери. Също така не можеше и да помръдне. Трепереше от ужас, докато зверовете ровеха с мръсните си ноктести пръсти. Все по-близо и по-близо.
Лоиал седеше на пъна и отдъхваше, преди битката отново да набере сила.
Щурм. Да, щеше да е добър начин това да свърши. Беше уморен и всичко го болеше. Беше чел много за битки и беше участвал в боеве и преди, тъй че знаеше какво да очаква. Но да знаеш нещо и да го изпиташ бяха различни неща. Тъкмо затова беше напуснал стеддинга.
След повече от ден неспирен бой ръцете и краката му бяха изтръпнали от умора. Щом вдигнеше брадвата, му се струваше толкова тежка, че беше чудно защо дръжката не се чупи.
Война. Можеше да преживее целия си живот, без да изпита това. Беше много повече от някогашната трескава битка при Две реки. Там поне бяха имали време да приберат мъртвите и да се погрижат за ранените. Там беше въпрос да устоиш срещу атаките.
Тук нямаше време за чакане. Нямаше време за мислене.
Ерит седна на земята до него и той сложи ръка на рамото й. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Беше красива, с прекрасни очи и прелестни вежди. Лоиал не погледна петната кръв по дрехите й. Боеше се, че някои са от собствената й кръв. Потърка рамото й с пръсти, толкова уморени, че едва можеше да ги усети.
Беше нахвърлил няколко бележки на бойното поле, за себе си и за други, за да проследи как бе вървяла битката дотук. Да, последен щурм. Щеше да е добър край на историята, щом я напишеше.
Преструваше се, че ще я напише. Нищо лошо нямаше в една такава малка лъжа.
Самотен ездач излезе от редиците на бойците и препусна към десния фланг на тролокската орда. Мат нямаше да се зарадва на това. Един мъж, сам-самичък. Щеше да умре. Лоиал се изненада, че изпита тъга за живота, който щеше да загуби този човек, след като бе видял смъртта на толкова много други.
„Изглежда ми познат”, помисли си. Да, позна и коня. Виждал беше този кон много пъти. „Лан - помисли Лоиал и изтръпна. - Лан е този, който препуска сам напред.”
Изправи се и вдигна брадвата си на рамо.
Ерит го погледна.
- Чакай тук - каза й той. - Бий се с другите. Аз трябва да отида.
- Къде?
- Трябва да видя това с очите си - каза Лоиал.
Падането на последния крал на Малкиер. Трябваше да го включи в книгата си.
- Готови за атака! - изрева Арганда. - Строй се! Стрелците с лъкове отпред, след това конницата, пехотата готова да излезе отзад!
„Щурм - помисли Трам. - Да, това е единствената ни надежда.” Трябваше да продължат натиска, но линията им беше ужасно изтъняла. Разбираше какво се опитва да направи Мат, но нямаше да успее.
Все едно, трябваше да поведат този бой.
- Е, той е мъртъв - отрони един наемник до него и кимна към Лан Мандрагоран, който препускаше към тролоците. - Проклети Пограничници…
- Трам… - каза Абел от другата му страна.
Небето потъмня още повече. Възможно ли беше това, в нощта? Ужасните кипнали облаци сякаш се спускаха все по-ниско. Трам почти загуби от поглед фигурата на Лан на черния жребец, въпреки огньовете на Височините. Светлината им изглеждаше нищожна.
„Тръгна срещу Демандред - помисли Трам. - Но на пътя му има стена от тролоци.” Извади стрела с насмолен парцал и я нагласи на тетивата.
- Мъже на Две реки! Запалителни стрели!
Един наемник наблизо се изсмя.
- Това са поне сто крачки! Най-много да го набучите като таралеж.
Трам го изгледа, после натика стрелата в горящата факла, която един боец държеше до него. Увитият зад острието парцал се запали.
- Първи ред, по мой сигнал! - изрева, без да обръща внимание на другите заповеди по редицата. - Да дадем на лорд Мандрагоран нещо, което да му покаже пътя!