Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Готово — казал кондукторът с фенера и седнал на малкото столче отзад.
Както и да е, тръгнали. Вуйчо ми погледнал от прозорчето на колата и видял, че всички други пощенски коли заедно с кочияши, кондуктори, коне и пътници в пълен състав се движели непрекъснато в кръг при бавен вървеж от около пет мили в час. Вуйчо ми пламнал от възмущение, господа. Като човек от търговията той знаел, че с пощата не бива шега и решил да извести пощенската управа, щом пристигне в Лондон.
В момента обаче мислите му били заети с младата дама, седяща в най-отдалечения ъгъл на колата, плътно загърнала лице с качулката. Джентълменът с небесносиния сюртук седял срещу нея, а другият, с моравия сюртук, седял до нея. И двамата не я изпускали от погледа си. Само да зашумели гънките на капишона, и зловещият човек слагал ръка върху сабята си и само по дишането на другия (било тъмно, та не се виждало лицето му) могло да се разбере, че той се надигал, готов да я погълне. От това вуйчо ми все повече се разярявал и решил: каквото ще да става, той ще остане до края. Той много се възхищаваше от блестящи очи, красиви лица и изящни крака; с една дума, имаше слабост към нежния пол. Това е у нас семейна черта, господа — и аз съм такъв.
Вуйчо ми се опитвал по разни начини да привлече вниманието на младата дама или поне да предизвика загадъчните джентълмени за разговор. Всичко било напразно: джентълмените не искали да разговарят, а младата дама не смеела. От време на време вуйчо ми си подавал главата от прозореца и крясвал: защо не карали по-бързо. Той викал до пресипване, но никой не му обръщал ни най-малко внимание. Тогава се отпускал на седалката и мислел за хубавото лице и за хубавите крака. Така било по-добре, защото от време на време преставал да се чуди къде отива и как се е озовал в такова странно положение. Не че това много го тревожело — той беше скитник по природа, волен, безгрижен, пет пари не даваше за нищо: такъв беше вуйчо ми, господа.
Ненадейно колата спряла.
— Ей — извикал вуйчо ми, — сега пък какво става?
— Слизайте тука — казал кондукторът и спуснал стълбичката.
— Тук ли? — креснал вуйчо ми.
— Тука — отвърнал кондукторът.
— Нямам такова намерение — рекъл вуйчо ми.
— Добре тогава, останете си на мястото — казал кондукторът.
— Ще си остана — упорствувал вуйчо ми.
— Добре — казал кондукторът.
Другите пътници следели с голямо внимание този разговор и като разбрали, че вуйчо ми е решен да не слиза, младият човек се притиснал до него, за да даде път на красивата дама. В това време зловещият човек разглеждал дупката на върха на своята триъгълна шапка. Когато младата дама минавала покрай вуйчо ми, тя изпуснала ръкавицата си в ръката на вуйчо ми и се наклонила толкова близо до лицето на вуйчо ми, че той усетил топлия й дъх и чул тихия и шепот: „Помощ!“ Господа, като чул тази единствена дума, вуйчо ми скочил от колата с такава сила, че тя цялата се разклатила.
— Аха, размислихте, така ли? — казал кондукторът, като видял, че вуйчо ми е слязъл.
Вуйчо ми се загледал няколко секунди в кондуктора. Колебаел се дали не ще е добре да измъкне от него двуцевката и да стреля в лицето на човека с голямата сабя и да удари по главите останалите с бастуна, да грабне младата дама и да изчезне в бъркотията. Но като поразмислил, се отказал от този план, тъй като му се сторил твърде мелодраматичен. Той последвал двамата загадъчни мъже с младата дама помежду им тъкмо когато влизали в една стара къща, пред която именно се била спряла колата; те свили в коридора и вуйчо ми след тях.
Такова разрушено и обезлюдено място вуйчо ми никога не бил виждал. Изглеждало, като да е било някога голяма странноприемница. Но сега покривът бил срутен на няколко места и стълбата била стръмна, неравна и изпочупена. В стаята, в която влезли, имало голяма камина, а коминът бил опушен. Но топло пламъче сега не я осветявало. Бялата пепел от изгорено дърво била разпръсната в огнището, но камината била студена и всичко наоколо било мрачно и печално.
— Да — казал вуйчо ми, като се огледал, — пътуваш с пощенска кола с бързина шест мили и половина в час и се спираш за неопределено време в една такава дупка: това, струва ми се, не е правилно. То ще бъде известено. Ще пиша във вестниците.
Вуйчо го казал доста високо и доста открито и невъздържано, за да въвлече в разговор двамата непознати. Но те не обърнали внимание на думите му, а си шепнели един на друг и го поглеждали свъсено. Младата дама била на другия край на стаята и веднъж се осмелила да махне с ръка, сякаш умолявала вуйчо ми да й помогне.