![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Дали този пръстен също зависеше от тези дати?
Предполагаше, че е така; ако линиите на силата на земята се променяха с въртенето ѝ около слънцето, значи всички проходи трябваше да се отварят и затварят при промяната.
Пристъпи по-близо до скалата и го видя; отвор близо до основата ѝ, цепнатина в камъка, вероятно пещера. По него пробяга хлад, който нямаше нищо общо със студения нощен вятър. Пръстите му се свиха върху малката твърда издутина на камъните. Не чуваше нищо; дали беше отворен? Ако беше…
Път за бягство. Можеше да е това. Но бягство към кога? И как? Думите от заклинанието на Гейли кънтяха в главата му. Гранатите са любов на шията ми; аз ще бъда вярна.
Вярна. Да се опита да избяга оттук означаваше да изостави Бриана. А тя не беше ли го изоставила?
— Не, проклет да съм, ако е така! — прошепна на себе си. Имаше някаква причина за стореното от нея, сигурен беше.
Тя е открила родителите си; сега е на сигурно място. Но нали заради любовта една жена напускаше родителите си и отиваше при съпруга си. Сигурността вече нямаше значение, важна беше единствено любовта. Ако бе мислил за сигурността, нямаше да прекоси ужасната бездна заради нея.
Дланите му се потяха; усещаше влажната тъкан на бричовете под пръстите си, които бяха разранени и пулсираха. Направи още една крачка към процепа в скалата, втренчен в катранения мрак. Ако не пристъпеше навътре… можеше да стори само две неща. Да се върне в задушаващата прегръдка на рододендроните или да се опита да се покатери по скалата.
Наклони глава назад, за да прецени височината ѝ. Тя се извисяваш над него безлика в тъмното, силуетът ѝ се очертаваше на озареното от луната небе. Нямаше време да измисли нищо, защото въжената примка се спусна леко през главата му и стегна ръцете му към тялото.
52.
Изоставяне
Ривър Рън, декември 1769 г.
Беше валяло и скоро щеше да завали отново. Капки вода потрепваха по цветчетата на мраморните якобитски рози на гробницата на Хектор Камерън, а тухлената пътека бе потъмняла от влагата.
Semper Fidelis — пишеше под името и датите. Веднъж бе излизала с един морски кадет; тези думи бяха гравирани на пръстена, който той се опита да ѝ подари. Верен завинаги. А на кого бе верен Хектор Камерън? На жена си? На своя принц?
Не беше говорила с Джейми Фрейзър от онази нощ. Нито той с нея. Не и от последния миг, когато от страх и ярост тя му бе изкрещяла: „Баща ми никога не би казал такова нещо!“ Все още виждаше лицето му, когато тя изрече последните си думи към него; щеше ѝ се да можеше да го забрави. Той се бе извърнал безмълвно и излезе от къщата. Иън стана и тихо го последва; и двамата не се върнаха тази нощ.
Майка ѝ остана с нея, за да я утешава и гали по главата, да ѝ шепне успокоително, докато тя ту се разгневяваше отново, ту пак започваше да плаче. Но дори докато майка ѝ държеше главата ѝ в скута си и бършеше лицето ѝ с мокри кърпи, Бриана усещаше, че част от нея копнее да е с онзи мъж, копнее да го последва, да успокои него. И го обвиняваше и заради това.
Главата ѝ пулсираше от усилието да запази каменно изражение. Не смееше да отпусне мускулите на очите и челюстта си, докато не се увери, че са тръгнали; иначе можеше лесно да рухне.
Не го направи; не и след онази нощ. След като се съвзе, увери майка си, че е добре и я накара да си легне. А тя самата седя до зазоряване с пламтящи от гнева и дима очи и рисунката на Роджър на масата пред нея.
Той се върна призори и извика майка ѝ, без да погледне към нея. Прошепна нещо в двора и майка ѝ се върна с изопнато от тревога лице, за да ѝ събере нещата.
После той я доведе тук, през планината към Ривър Рън. Тя искаше да отиде с тях, искаше веднага да тръгне да търси Роджър, без да се бави и миг повече. Но той беше непреклонен, майка ѝ също.
Беше късен декември и зимните снегове лежаха дебели по склоновете на планините. Тя бе вече почти в четвърти месец; коремът ѝ беше видимо издут. Не се знаеше колко дълго ще продължи пътуването и тя неохотно се съгласи, че не иска да ражда в планината. Можеше да се възпротиви на майка си, но не и когато тя бе подкрепена от неговата упоритост.
Опря чело на хладния мрамор на мавзолея; денят беше студен, пръскаше дъжд, но лицето ѝ бе горещо и подпухнало, сякаш имаше треска.
Постоянно го чуваше и виждаше. Лицето му, разкривено от гняв, с остри черти като маска на дявол. Гласът му, груб от ярост и отвращение, който я обвиняваше — обвиняваше нея! — за загубата на неговата проклета чест!