Гаснещ зрак [bg]

Буругаст добави:

— Хаут говореше от място на нараняване, на скръб. Беше просто последното от много.

След дълго мълчание Хаут въздъхна и махна на Коря да го последва.

Отидоха до края на лагера и се загледаха на изток, над гладката равнина на дълбоката нощ, където звездите пронизваха мрака със странна, някак приглушена светлина. Луната бе пропълзяла в небето точно преди залез-слънце и макар половината нощ да бе отминала, все още се беше вкопчила на хоризонта, издута и с цвета на мед.

— Какво става? — прошепна тя. — Звездите…

— В последните дни на живота — заговори Хаут — при умиращата душа идва една-единствена дълга нощ. За повечето тя преминава в стъпка със света, а на заранта спящото лице е свръхестествено спокойно. Рядко такава нощ се натрапва на други. Това е нещо лично, разтеглено пространство, свят на глъхнещ вятър и измъчен дъх. — Обърна се към нея, лицето му бе скръбно. — Качулатия е призовал Дългата нощ, за да отвори за душите ни прехода към смъртта. Сега, тази нощ, звездите не искрят, луната не изгрява. Кажи ми, кога за сетен път си пое дъх? Кога примигна? Къде е следващият удар на сърцето ти?

Тя се взря в него с нарастващ ужас.

— Портата се е отворила.

— Да. Колко дълга ще е тази нощ? Никой не знае, може би дори и Качулатия.

— Това е чудовищно…

Хаут потърка набръчканото си лице, състарено и похабено.

— Той е спрял времето. Отнел е нужната припряност на живота, търкалящите се нужди, които парят с упорство. Във всички селения животът се налага с волята си, вечно напира напред в името на реда, надбягва хаоса на разпада.

Тя поклати глава, колкото в неверие, толкова и с ужас.

— Но… колко голям е този… този край на времето?

— Засега колкото лагера — отвърна Хаут. — Но има вълни, невидими от нас смъртните, и те се разпростират надлъж и нашир. Раздвижват, възбуждат, пробуждат. Допускам, че самите мъртви вече се вслушват в това предизвикателство. — Отпусна ръка на дръжката на стария меч на колана си. — Изглежда, ще имаме своята война все пак.

— И защо е всичко това, Хаут? Заради скръбта по една убита жена?

Отдръпна се от него и отново се обърна към равнините. Взря се в неподвижното, безжизнено нощно небе. „Той казва истината. Никакъв дъх не поемам, освен нужния за думите. Сърцето ми… Не чувам нищо, дори тупкането на кръвта в жилите ми.“

— Качулатия използва магията — заяви тя внезапно. — Всичко, което онзи, когото наричате К’рул, е дал на света. Поел е всичко вътре.

— Потушил е всеки огън — каза Хаут. — Нищо не гори. Издишването на горещина, самата мощ на живота, всичко спряно. Както отвътре, така и отвън. Но пък не е ли точно това смъртта? Излизане от несекващия поток на времето? Скриване от погледа? — Въздъхна и сви рамене. — Ние сме в Дългата нощ, ние, които избрахме да го последваме. Но ти, Коря, мястото ти не е тук.