Зовът на барабана [bg]

Когато спираше да си поеме дъх, се ослушваше внимателно — за шум от преследвачите или за да установи някак местоположението си, но не чуваше нищо, освен крясък на птица или шумоленето на листата над главата му. Избърса потното си лице с ръкав и продължи.

Не знаеше колко дълго се е движил така, когато стигна до скала. По-скоро се заби с главата напред в нея. Олюля се назад, стиснал главата си и скърцайки със зъби, за да не извика.

Примигвайки от болка, той заобиколи скалата. Близо до нея растеше дебело стебло и раменете му заседнаха в тясното пространство. Заусуква се, замята се, накрая се изстреля напред и се стовари по лице.

Надигна се нестабилно на ръце и осъзна, че вижда ръцете си. Вдигна глава изумен.

Главата и раменете му стърчаха на открито пространство. Не само открито, но и празно. Той бързо се замята напред, за да излезе от клаустрофобичната хватка на рододендроните.

Изправи се на откритото пред скала, която се издигаше в единия край на малка поляна. Наистина беше поляна; нищо не растеше по нея, беше покрита с мека пръст. Изумен, той се обърна бавно и вдиша дълбоко студения свеж въздух.

— Господи! — възкликна тихо. Полянката бе овална, опасана от изправени камъни, като единият край на овала стигаше до скалата. Камъните бяха разпределени равномерно по кръга; няколко бяха паднали, а други бяха изтръгнати от местата си от натиска на корените и стъблата зад тях. Виждаше и гъстата черна маса на рододендроните между камъните, но в периметъра на кръга нямаше нито едно растение.

Усети как цялото му тяло настръхва, докато вървеше бавно към центъра на кръга. Не можеше да бъде — но факт. И защо не? Ако Гейлис Дънкан бе права… обърна се и видя на лунната светлина някакви рисунки по скалата.

Приближи се да ги разгледа. Бяха няколко петроглифа, някои колкото дланта му, а други високи почти колкото него; спираловидни форми и нещо като приведен мъж, танцуващ — или умиращ. Почти затворен кръг, който приличаше на змия, гонеща опашката си. Предупредителни знаци.

Отново потрепери и ръката му посегна към шева на бричовете. Още бяха там: двата скъпоценни камъка, за които бе рискувал живота си, малките паспорти към сигурността — поне така се надяваше — за него и за Бриана.

Нищо не се чуваше; нито жужене, нито бръждене. Есенният въздух беше студен, лек вятър разклащаше листата на рододендроните. По дяволите, коя дата беше? Не знаеше, отдавна бе изгубил следите на времето. Обаче се беше разделил с Бриана в Уилмингтън в началото на септември. Отне му доста повече време, отколкото предполагаше, да открие Бонет и да намери възможност да открадне камъните. Сигурно сега бе краят на октомври — празникът Самайн, Денят на Вси светии, наближаваше или тъкмо беше отминал.