Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Вуйчо ми отпуснал глава в ръцете си и се замислил за дейните и пъргави хора, които в минали времена са трополели по улиците в тези коли, сега смълчани и променени. Той мислел за многобройните люде, на които една от тези раздрънкани, разпадащи се коли е носела ден след ден, в продължение на дълги години и във всякакво време нетърпеливо очаквана вест, паричен запис, обещани сведения за здраве и благополучие, ненадейно съобщение за болест и смърт. Търговецът, влюбеният, съпругата, вдовицата, майката, ученикът, даже малкото дете, което ще защъпука до вратата, щом чуе почукването на раздавача — с какво нетърпение те са очаквали старата пощенска кола. А къде са те сега?
Господа, вуйчо ми обичаше да казва, че той е мислел за това тогава, но аз подозирам, че е прочел тези мисли в някоя книга по-късно, защото сам призна, че е задрямал, когато седял на старата ос и разглеждал разрушените пощенски коли. Когато черковната камбана ударила два пъти, той внезапно се събудил от глухия звън. Вуйчо ми никога не е бил бърз в мислите си, така че, ако беше размишлявал за всичко това, сигурен съм, че щеше да мисли поне до два и половина часа. Затова аз решително смятам, господа, че вуйчо ми е задрямал и не е мислил за нищо.
Както и да е, черковният часовник ударил два пъти. Вуйчо ми се събудил, потъркал си очите и скочил изненадан.
Един миг след като часовникът ударил два пъти, цялото това пусто и спокойно място невероятно бързо се било оживило и раздвижило. Вратите на пощенските коли си били закачени на пантите, подплатите на местата си, железните части блестели като нови, боята се възвърнала, фенерите светели, възглавници и шуби лежали върху каприте, носачи слагали пакети в пощенския багажник, раздавачи прибирали пощенските торби, коняри плискали вода върху подновените колела, разни мъже се суетели и пъхали процепите в ярема на всяка кола, пътници пристигали, куфари се подавали, коне се впрягали — с една дума, било съвсем ясно, че е предстоящо тръгването на пощенските коли. Господа, вуйчо ми отворил тъй широко очи от изненада, че до последната минута от живота си не престана да се чуди как изобщо е могъл пак да ги затвори.
— Хайде — чул вуйчо ми някакъв глас и една ръка се стоварила на рамото му. За вас има запазено място вътре. Качвайте се.
— За мен? — възкликнал вуйчо ми и се огледал на всички страни.
— Да, разбира се.
Вуйчо ми, господа, не могъл да каже нищо. Дотолкова бил изумен. А най-странното било, че въпреки че имало такива тълпи и въпреки че всяка минута идвали нови хора, не се разбирало откъде идат. Странно наистина. Те сякаш извирали от земята, от въздуха и изчезвали пак. Един носач му сложил багажа в колата и като получил възнаграждението си, се обърнал и изчезнал. Вуйчо ми още не бил се начудил какво е станало с носача, десетки други носачи се появявали, прегърбени под тежестта на колетите, толкова грамадни, че едва не ги смазвали. И колко странно били облечени пътниците. Дълги широкополи палта, пристегнати с шнурове, с големи маншети и без яки. И перуки, господа, истински големи перуки с панделки отзад. Вуйчо ми не можел нищо да разбере.
— Е, няма ли да влезете? — казал човекът, който по-рано го заговорил. Облечен бил като кондуктор на пощенска кола, с перука и огромни маншети на палтото. В едната ръка държал фенер, а в другата широкоцевна пушка, която искал да смуши в сандъчето. — Няма ли да се качиш, Джек Мартин? — казал кондукторът и осветил с фенера си вуйчовото лице.
— Ехей — казал вуйчо ми и отстъпил няколко крачки, — какво е това интимничене?
— Така е записано в списъка на пътниците — отвърнал кондукторът.
— А няма ли „господин“ пред името? — разярил се вуйчо ми. Защото той сметнал, господа, че от страна на кондуктор, когото той дори не познава, това е проява на голяма волност и че управата на Пощите, ако научела за това, щяла да го накаже.
— Не, няма — отговорил хладно кондукторът.
— А таксата платена ли е? — настоявал вуйчо ми.
— Разбира се, че е платена — отвърнал кондукторът.
— Платена е, така ли? — казал вуйчо ми. — Тогава на път. В коя кола?
— Тази — казал кондукторът и посочил една старомодна пощенска кола Единбург-Лондон, със спуснати стъпала и отворена врата. — Чакай. Ето и другите пътници. Нека те да влязат по-напред.
Докато кондукторът говорел, внезапно се появил, точно пред вуйчо ми, един млад джентълмен с напудрена перука и небесносин, необикновено широкопол сюртук със сребърни нашивки, подплатен с канаваца. „Тигин и Уелпс“, господа, търгуваха с щамповани платове и жилетки, така че вуйчо ми лесно разпознаваше материите. Обут бил с панталони до коленете и имал нещо като гетри, увити върху копринените му чорапи, и обуща с катарами. На китките имал рюшове, на главата триъгълна шапка, а на кръста му висяла дълга сабя, изострена на края. Жилетката му се спускала до към бедрата, а краищата на вратовръзката стигали до корема му. Той се приближил важно до вратата на колата, отмахнал шапката си и я задържал над главата си с протегната ръка, като същевременно повдигал малкия си пръст нагоре, както правят някои превзети хора, когато пият чай. Тогава той събрал краката си, направил дълбок поклон и си подал лявата ръка. Вуйчо ми тъкмо се готвел да пристъпи и да стисне здраво ръката му, когато разбрал, че това внимание не се отнасяло до него, а до една млада дама, която в този момент се явила до стъпалата. Облечена била в старомодна зелена кадифена дреха с ниска талия и бродиран корсаж. Вместо шапка, господа, главата й била загърната с черен копринен капишон. Преди да се качи в колата, тя се огледала наоколо за един момент. Такова красиво лице вуйчо ми никога не бил виждал дори на картина. Тя се качила в колата, като повдигала роклята с една ръка, и както разказваше вуйчо и прибавяше една тлъста ругатня — той не можел да повярва, че е възможно да съществуват такива съвършени крака, ако не бил ги видял със собствените си очи.