Зовът на барабана [bg]

— Нали искаше прикритие, приятел? — промърмори на себе си. Започваше да изпитва болка. Беше разкъсан, кървеше от няколко места. Дори в смътната светлина виждаше, че пръстите му са съвсем разранени.

Опита се бавно да прегледа щетите, като се ослушваше за шум от преследвачите си. Нищо чудно — нямаше такъв. Беше чул да говорят за адските рододендрони в кръчмите из Крос Крийк; един почти се хвалеше как ходил на лов и кучето му подгонило една катерица из огромните плетеници и се загубило завинаги.

Роджър се надяваше тези истории да са силно преувеличени, макар че нещата не изглеждаха обнадеждаващи. Светлината не идваше от конкретна посока. Накъдето и да погледнеше, беше все същото. Увиснали студени, дебели листа, дебели стволове и тънки клони, преплетени в почти непроницаема мрежа.

С лека паника осъзна, че няма представа от коя посока е навлязъл в гъсталака.

Сведе глава между коленете си и пое дълбоко дъх, опитваше се да мисли. Добре, едно по едно. Десният му крак кървеше силно от дълбока рана отстрани на стъпалото. Свали разкъсаните си чорапи и с единия превърза крака си. Нищо друго не изглеждаше толкова зле, че да има нужда от превръзка, освен плитката рана на скалпа му; от нея явно още течеше кръв, защото беше лепкава и влажна на пипане.

Ръцете му трепереха; едва успя да върже другия чорап на главата си. Все пак това действие го накара да се почувства по-добре. Поне засега. Беше изкачил безброй върхове в Шотландия, каменисти, голи върхове, и неведнъж се бе губил сред канарите и храстите.

Ако се изгубиш в пустошта, обикновено се препоръчваше да не мърдаш повече; да чакаш някой да те намери. Тук това обаче не важеше, тъй като единствените, които можеха да го открият, бяха преследвачите му.

Погледна нагоре, през плетениците на клоните. Видя малко парченце небе, но рододендроните се издигаха поне на четири метра над главата му. Нямаше начин да се изправи; едва успяваше да седи под преплетените клони.

Не можеше да разбере колко голям е точно този ад; докато вървяха през планините бе видял цели склонове, покрити с изтравниче, долини, пълни със зелени рододендрони, като само няколко дървета се издигаха над морето от листа.

Но бяха минали и покрай малки плетеници, които бяха дълги едва стотина стъпки. Знаеше, че е относително близо до единия край, но това не му помагаше, тъй като нямаше представа в коя посока е този край.

Осъзна, че му е много студено, ръцете му трепереха. Шок, помисли си смътно. Какво се правеше при шок? Топли течности, одеяла. Бренди. Да, точно така. Да вдигне крака. Това поне можеше да направи.

Издълба малка дупка и се отпусна в нея, като натрупа лепкавите, полуизгнили листа по гърдите и раменете си. Опря пети на чатала между два клона и затвори очи, треперещ.

Нямаше да тръгнат след него. Защо да го правят? По-добре да изчакат, ако не бързаха. Той накрая щеше да излезе — ако все още бе в състояние. Всяко движение тук долу щеше да разклати листата горе и да издаде местоположението му. Те просто щяха да чакат следващия му ход. Парченцата небе бяха наситено сини сапфири; още беше следобед. Щеше да изчака до мръкнало, преди да тръгне.